Джени го гледаше като обезумяла, накрая избухна в сълзи.
— Ти я уби! — изкрещя.
Той погледна към обезобразената кукла в краката си. Беше пластмасово бебе с пухкави бузки и платиненоруса коса. Нищо повече от играчка масово производство.
Джени продължаваше да плаче.
— Защо уби кукличката ми?
Опита се да преглътне, да заговори, но устата му си остана отворена, без от нея да излезе слюнка или пък думи. Той бързо прекоси коридора и се скри в банята, едва успя да стигне навреме, за да повърне.
На следващия ден беше болен, наистина болен, не го играеше, но когато се обади на г-н Кар, за да му съобщи, че няма да иде на работа, от другата страна на линията го посрещна мълчание.
Той прочисти гърлото си.
— Но сигурно утре ще дойда — добави.
Г-н Кар отвърна с тих глас:
— Качвал си се там горе, нали? Видял си театъра.
Понечи да излъже, после да замълчи, но погледът му се спря на анкерпласта върху пръста му и без да се усети, отрони:
— Да.
Отново мълчание.
— Те не могат да слязат — рече г-н Кар накрая. — Никога не могат да слязат.
Пътнам поклати глава в слушалката, макар че старецът не можеше да го види.
— Не мога… — започна той.
— Нали ти казах да не ходиш там?
— Ще ви изпратя ключовете. Аз… аз не мога да се върна.
— Ще се върнеш — тъжно възрази старецът.
— Не. — Пътнам усети как очите му се наливат със сълзи.
— Да, ще се върнеш.
— Не. — Вече плачеше истински и сълзите му се стичаха по бузите. — Не.
— Да — тихо повтори г-н Кар.
Пътнам затвори телефона, после вдигна отново слушалката.
— Да — призна шепнешком на телефонния сигнал.
Книжарницата беше единственото място, където не мислеше за театъра и за куклите. Вкъщи, в търговския център, на улицата не можеше да изкара образите от съзнанието си. Непрекъснато очакваше фигурка или някой от събратята й да се появи наоколо, но това не се случваше. Все предусещаше, че ще види ужасните малки същества в минаващите коли, зад храстите, в банята или по рафтовете.
Но всяка сутрин, когато идваше на работа, сякаш някакъв ключ превърташе в главата му и отказваше на тези мисли и образи достъп до мозъка му. Веднага след като прекрачеше прага на магазина, вече бе в състояние да функционира нормално, възвръщаше старото си „аз“ и можеше да мисли за миналото, настоящето и бъдещето, без в съзнанието му да се намесват… тези… неща. Той не обсъди с г-н Кар това, което беше видял, а старецът не спомена за епизода.
Мина му през ума, че може би всичко е предначертано, предрешено, че е трябвало нещата да станат по този, а не по някой друг начин. В този сценарий той беше предопределен да намери работа в книжарницата, да открие вратата, да се промъкне на горния етаж.
Беше предопределен да види театъра.
Насили се да се съсредоточи в нещо друго. Този ход на мислите му го плашеше. Да придаде такава сила на театъра и неговите обитатели, да признае, че имат значение или изобщо отражение върху света извън онзи етаж означаваше, че идеите и убежденията, които бе поддържал през целия си живот не са били нищо повече от успокоителни и вдъхващи увереност лъжи.
Каза си, че всичко е било съвпадение. Лош късмет.
Мъчеше се да го повярва.
Вкъщи майка му продължаваше да се интересува от политика и от кариерата си. Сестра му продължаваше да се интересува от игри и от телевизия.
Придоби навика да обикаля из квартала или да шофира сам напосоки из града. И двете занимания го плашеха и реши, че може би точно затова се насилва да ги върши.
Една вечер минаваше край магазина за алкохол на ъгъла на Осмо и Централна, когато му връхлетя един космат, брадат мъж, който го стисна за раменете, оглеждайки се диво във всички посоки. Беше облечен в мръсни сако и панталони, които не си подхождаха, и миришеше на пот, повръщано и стар алкохол. Цветът на кривите му зъби варираше в няколко нюанса на жълтото.
— Къде е Бро? — попита мъжът.
— Кой е Бро?
— Кучето ми, бе, човече! Проклетото ми куче! Меркал ли си го някъде?
Пътнам поклати глава и се отдръпна от мъжа.
— Не — отвърна той. — Мисля, че не съм. К-как изглежда то? Нещо се пречупи, нещо в усещанията му, нещо в лицето на мъжа, нещо в самия въздух. Мъжът се усмихна и прогнилите зъби в устата му изведнъж му се видяха фалшиви.
— Висок е петнайсетина сантиметра — рече мъжът и гласът му вече не беше писклив и истеричен, а спокоен, нисък и разумен. — На цвят е оранжев и е хлъзгав, преди е бил тиква.
Пътнам залитна, подпря се на вратата на магазина зад него и усети как в гърлото му се надига писък.
— Ъ-ъ? — попита мъжът и гласът отново зазвуча безумно. — Един грамаден, черен пес? Прилича на проклет доберман.