— Не! — изкрещя Пътнам. — Не съм виждал кучето ти.
Тича през целия път до вкъщи.
След около седмица майка му добави още две насаждения към градината си отстрани на къщата. Тя посади зимни и летни тикви.
Г-н Кар се държеше дори още по-хладно и резервирано с него, с повече презрително снизхождение от преди, разбирането, което бе проявил по телефона бе изчезнало и очевидно бе забравено. Вече рядко говореше с Пътнам, а когато това се случваше, то беше само при необходимост и с тон, наситен с изключително омерзение. Старецът сякаш нарочно се опитваше да го ядоса и на момчето му се струваше, че се мъчи да го принуди да напусне.
Имаше тревожното усещане, че собственикът на магазина изпитва някаква странна завист към него.
Но той не можеше да напусне, колкото и често да му се щеше да го стори. Книжарницата беше истински ад за него и стомахът му се свиваше всеки ден, когато шофираше за работа и погледнеше нагоре към прикрития втори етаж на сградата, но от друга страна тя му предлагаше единственото убежище от налудничавите, мъчителни мисли, които набъбваха в мозъка му. Само между тези четири стени той можеше да пренасочи мисълта си към манекена сред зрителите, вместо към фигурите на сцената.
С или без г-н Кар, той имаше нужда да работи в магазина.
В неделя г-н Кар не отиде по книжните тържища. Остана в магазина да разопакова разни стари кашони, да подрежда, като остави на Пътнам да работи на касата. Чак към обед момчето забеляза, че работодателят му го няма наоколо, не беше нито сред рафтовете с книги, нито в огромния килер, който им служеше за склад, нито в банята.
Това означаваше, че остава само едно място, на което можеше да бъде.
Пътнам се зачуди дали да не си тръгне, да вземе обедна почивка и да иде или вкъщи, или в Макдоналдс. Или пък да остане на касата и да чака завръщането на г-н Кар.
Вместо това се отправи към горния етаж.
Не беше сигурен защо реши да се върне в театъра. Нямаше никаква логична причина за това. Знаеше, че старецът е там, тъй че нямаше да научи нищо ново, като се качи горе. Пък и не изпитваше особено желание да го прави — призляваше му при мисълта, че ще види пак онези неща.
Независимо от това отиде.
Взе фенерчето изпод щанда. Г-н Кар бе оставил вратата в нишата незаключена и Пътнам я затвори след себе си, след което се заизкачва на пръсти. В коридора пристъпяше тихо, внимаваше да не издаде звук, мина край редицата от еднакви входове без врати, докато накрая стигна до последната. Беше нервен — сърцето му биеше учестено, дланите му се потяха тъй, че едва държеше фенерчето — но пое дълбоко въздух, преглътна мъчително и насочи лъча светлина към театъра.
Към г-н Кар.
Старецът седеше на стола, който беше най-далеч от манекена и беше гол. Обувките, ризата и панталоните му лежаха върху прашния под в краката му.
А върху тялото му, в най-разнообразни пози и положения, се бяха настанили куклите.
Пътнам ококори очи. Старецът със сигурност бе усетил лъча върху себе си, но не му обърна внимание. Докосна една от фигурите в скута си, после друга на рамото си и потрепери, когато пръстите му погалиха хлъзгавите им бузи и ужасната, твърда коса.
Той се усмихваше.
Пътнам продължаваше да изпитва омраза към театъра, към куклите, все още бе изпълнен с този необясним гняв и силна ненавист. Но чувстваше също и някаква ревност към г-н Кар. Осъзна, че една малка част от него също искаше да е гол, да седи в един от онези столове сред публиката, искаше да е близо до куклите.
Изпусна фенерчето и се затича по коридора обратно към стълбите.
Слезе долу и изхвърча от магазина.
Не се върна там повече и когато на следващия ден майка му му предаде, че г-н Кар се бе обаждал по телефона и бе помолил Пътнам да му позвъни в магазина, той й отговори, че за г-н Кар никога вече няма да си е вкъщи.
Но сам се върна в магазина след два дни. Престори се на клиент, промъкна се вътре, докато г-н Кар бе зает на щанда, скри се между рафтовете с книги, но когато си тръгваше няколко часа по-късно, прикрит зад една напускаща магазина двойка, видя, че старецът му се усмихва и му клати глава. Усмивката му излъчваше тъга и Пътнам забърза към колата си, обзет от чувство за вина и срам.
В съня си той беше фермер и във всички посоки от къщата с километри, докъдето виждаха очите, се простираха ниви с тикви.
Той уби г-н Кар в един неделен ден, след като клиентите си тръгнаха и магазинът затвори. Преби собственика до смърт с една огромна тиква, налагаше с огромния, тежък плод крехкия череп на стареца, отново и отново и отново, докато не остана нищо от лицето му, освен сплескана, кашава, обезобразена маса, докато самата тиква омекна и загуби форма.