Но то така и не стана. В един момент беше близо — знам, че литературни агенти се заинтересуваха от ръкописите му, а един дори се зае за известно време да го представлява. Но после работата се разсъхна. Всъщност, когато болестта започна да подкопава ума му, първото, което отне, бе най-обичаното от него — думите.
− Още не съм мислил за подарък — отговорих на Хопо, като засмуках по-усърдно близалката.
Лъжех, естествено. Бях мислил дълго и усилено, но проблемът при Дебелия Гав беше, че той си имаше почти всичко и трудно можеше да го изненадаш с нещо.
− Ами ти? — попитах.
Той сви рамене.
− Още не знам.
− Майка ти ще идва ли на партито? — смених леко темата.
Хопо направи физиономия.
− Може, ако не е на работа.
Неговата майка работеше като чистачка и човек често можеше да я види да обикаля из града на раздрънканата си таратайка, с багажник, пълен с кофи и бърсалки.
Зад гърба на Хопо Железния Мики я наричаше „мангалка“. Това ми се струваше малко жестоко, макар тя наистина леко да приличаше на циганка с разчорлената си прошарена коса и безформени рокли.
Колкото до баща му, никой не знаеше точно къде е, а и той не обичаше да говори за него, но явно бе напуснал семейството още преди години. Хопо имаше по-голям брат, но той бе постъпил в армията или нещо подобно. Сега като се замисля, една от причините да бъдем банда навярно е била, че никой от нас нямаше съвсем „нормално“ семейство.
− А вашите ще дойдат ли? — поинтересува се Хопо.
− Май да. Надявам се само да не досаждат много.
− Не бой се — махна с ръка той. — Все пак ще има и фокуси.
− Аха.
И двамата се ухилихме, после той каза:
− Искаш ли да обиколим магазините и да потърсим нещо за Дебелия?
Поколебах се. Обичах да се мотая с Хопо. Човек не можеше вечно да бъде нащрек и да постъпва правилно. Понякога трябваше и да се отпусне.
Хопо не беше най-умното хлапе, но си имаше характер. Не се мъчеше да се хареса на всички като Гав, нито да се променя според ситуацията като Железния Мики и аз го уважавах за това.
Ето защо се почувствах малко кофти, когато отговорих:
− Съжалявам, не мога. Трябва да се прибера, за да помагам на татко около къщата.
Това бе дежурното ми оправдание. Никой не се усъмняваше, че „около къщата“ има много неща за вършене.
Хопо кимна, довърши си близалката и хвърли обвивката й на земята.
− Е, няма проблем. Ще отида да разходя Мърфи.
− Добре тогава, до скоро.
− До скоро.
Той отметна кичура коса, увиснал над челото му, и се отдалечи, а кучето плетеше лапи подир него. Пуснах опаковката от своята близалка в кошчето и се упътих в противоположна посока, към дома. После, когато бях сигурен, че вече не може да ме види, направих обратен завой и тръгнах към града.
Не ми се нравеше да заблуждавам Хопо, но има някои неща, които не можеш да споделиш и с най-добрите си приятели. Децата също имат тайни, понякога дори повече от възрастните.
Давах си сметка, че от цялата банда аз съм най-захлупеният — зубрач и малко скучен. Обичах да колекционирам различни неща като марки, монети, колички. А също и други — мидени черупки, черепи на птици от гората, ключове. Учудващо е колко често се намират изгубени ключове. Нравеше ми се идеята, че мога тайно да проникна в нечий дом, макар и да не знаех кой е притежателят им, нито къде живее.
Грижех се много старателно за своите колекции и ги криех добре. Предполагам, че в известен смисъл ми е допадало чувството за контрол. Децата нямат много контрол върху съществуването си, но в случая само аз знаех съдържанието на своите кутии и само аз можех да добавям или да вадя неща от тях.
След панаира започнах да събирам все повече предмети — такива, които намирах или които хората оставяха наоколо (вече бях забелязал колко небрежно се отнасят те към вещите, сякаш не си даваха сметка, че трябва да ги пазят, ако не искат да ги изгубят завинаги).
А понякога — ако видех нещо, което непременно трябваше да притежавам — го вземах, без да си правя труда да плащам за него.
Андърбъри не беше голям град, но през лятото се пълнеше с цели автобуси туристи, най-вече американци. Те препускаха наоколо в своите пъстри рокли и торбести шорти, задръстваха павираните улички, взираха се в карти и сочеха с пръст сгради.
Освен катедралата имаше още пазарен площад, много ресторантчета и чайни, няколко бара, както и един лъскав хотел. На главната улица се редяха основно скучни бакалници, аптеки и книжарници. Но имаше и един огромен универсален магазин на „Улуъртс“.
Като деца „Улуъртс“ — или „Улис“, както го наричаха всички — бе абсолютно най-любимото ни място. В него имаше всичко, което пожелаеш. Безкрайни рафтове с играчки, от най-луксозните и скъпи до купища евтини пластмасови боклуци, от които можеш да напазаруваш цял тон и пак да ти останат дребни за дъвки и бонбони.