Имаше също и един гаден охранител на име Джимбо, от когото доста се бояхме. Той беше с бръсната глава и бях чувал, че под служебната униформа цялото му тяло било покрито с татуировки, сред които и огромна свастика на гърба.
За щастие, Джимбо не си гледаше добре работата. Прекарваше повечето време отвън на тротоара, където пушеше и се занасяше с момичетата. А това означаваше, че ако си ловък и бърз, можеше лесно да избегнеш вниманието му, стига да изчакаш нещо да го отвлече.
Този ден извадих късмет. Група тийнейджърки се мотаеха около телефонната кабина на няколко метра от входа. Времето беше топло и всички носеха мини полички или шорти. Джимбо се беше облегнал на вратата с увиснала цигара между пръстите, изплезил език почти до паважа, макар да беше поне на трийсет, а момичетата — само година или две по-възрастни от мен.
Пресякох улицата и с валсова стъпка влязох в магазина. Целият му разкош се разпростря пред мен. Отляво бяха насипните бонбони, които можеше да смесваш по желание, отдясно — касетките и грамофонните плочи, а точно напред — рафтовете с играчки. Усетих възбуждащ трепет, но нямаше за кога да спирам, за да му се насладя. Някой от персонала можеше да ме забележи.
Тръгнах целенасочено към играчките, като оглеждах редовете и преценявах опциите си. Твърде скъпа. Твърде голяма. Твърде евтина. Твърде тъпа. И тогава я видях — магичната топка с номер 8[3]. Стивън Гемъл имаше такава и веднъж я бе донесъл в училище. Аз мислех, че е страхотна, а бях сигурен, че Дебелия Гав я няма. Дори само това я правеше специална. Както и фактът, че бе последната, останала на рафта.
Взех я и се озърнах наоколо. После с едно бързо движение я мушнах в раницата си.
Доближих небрежно насипните бонбони, усещайки на гърба си тежестта на своята незаконна плячка. Следващата част изискваше значително самообладание. Взех едно пликче и започнах да го пълня с желирани червейчета, мечета и ягодки. После отидох на касата.
Дебела жена с огромна, къдрава изрусена коса претегли пликчето и ми се усмихна.
− 43 пенса, миличък.
− Благодаря.
Извадих монети от джоба си и й ги подадох.
Тя вече се канеше да ги пусне в чекмеджето, когато се намръщи.
− Не ти достига едно пени.
− Оо.
По дяволите. Бръкнах отново в джоба си, но там нямаше нищо.
− Ами… тогава най-добре да върна нещо. — Бузите ми пламтяха, ръцете ми се изпотиха, а раницата на гърба ми тегнеше като олово.
Изрусената дама ме погледна за момент, после се наведе напред и ми смигна. Клепачите й бяха целите набръчкани, като смачкана хартия.
− Не се притеснявай, сладурче. Ще се направим, че съм преброила грешно.
Грабнах пликчето.
− Благодаря ви.
− Няма нищо. Хайде сега, бягай оттук.
Нямаше нужда да ми повтаря. Шмугнах се обратно навън на слънцето, покрай Джимбо, който тъкмо довършваше фаса си и не ми обърна никакво внимание. Крачех все по-бързо по улицата, а възбудата и опияняващото чувство на успех се надигаха у мен, докато накрая не се впуснах в бяг чак до къщи, с идиотска усмивка на лице.
Бях го направил, и то не за първи път. Ще ми се да мисля, че иначе не съм бил лошо дете. Мъчех се да бъда добър, да не портя приятелите си и да не ги плюя зад гърба им. Дори да слушам мама и татко. В своя защита ще добавя, че никога не съм крал пари. Ако намерех нечий портфейл на земята, бих го върнал на собственика му заедно с всичките банкноти вътре (но може би с нещо друго липсващо, примерно семейна снимка).
Знаех, че постъпвам зле, но както вече казах, всеки си има тайни — неща, които е наясно, че не бива да прави, но въпреки това ги прави. Моята беше да вземам неща, да колекционирам неща. Като по ирония, само веднъж се опитах да върна едно от тях и тъкмо тогава се прецаках.
Денят на партито беше горещ. Сега ми се струва, че цялото онова лято е царяла адска жега, макар положително да не е било така. Един синоптик — истински синоптик, а не такъв като баща ми — сигурно би казал, че е имало и хладни периоди, дори облаци и превалявания. Но паметта е странно нещо, а когато си малък, времето тече различно. Три поредни слънчеви дни ти се струват като цял месец жега за някой възрастен.
Но по отношение на рождения ден на Дебелия Гав грешка няма. Тогава дрехите лепнеха от пот, седалките на колата изгаряха задника ти, а асфалтът направо се топеше.