− Ако така върви, няма да е нужно барбекю, за да се опече скарата — пошегува се татко, докато излизахме от къщи.
− Учудена съм, че не ни предупреждаваш да си вземем мушами за дъжд — подметна майка ми, като заключи вратата и дръпна два-три пъти силно бравата, за да я провери.
Тя изглеждаше красива в онзи ден, със синя рокля без ръкави и сандали с връзки около глезените. Синьото й отиваше, а на тъмната си коса бе сложила малка лъскава шнола, прибирайки бретона си встрани от челото.
Татко от своя страна беше все същият — с отрязани сини дънки, тениска на „Грейтфул Дед“ и кожени сандали на краката. Поне бе позволил на мама да му подреже леко брадата.
Къщата на Дебелия Гав се намираше в най-новия квартал на града, където семейството му се бе преместило едва преди година. Дотогава бяха живели в помещенията над бара. Въпреки че беше току-що построена, баща му я бе разширил още и сега тя имаше всевъзможни допълнения, които не се връзваха особено с първоначалния й вид, от рода на големи бели колони пред входа като в картинките за древна Гърция.
За капак сега бе украсена с множество балони с числото 12 на тях и с огромен, лъскав транспарант отпред, гласящ „Честит рожден ден, Гавин“.
Преди мама да успее да направи някакъв коментар, да изсумти или дори да натисне звънеца, вратата се отвори и на прага застана Дебелия Гав, издокаран с хавайски шорти, неоновозелена фланелка и пиратска шапка на главата.
− Здравейте, господин и госпожо Адамс. Здравей, Еди.
− Честит рожден ден, Гавин — отвърнахме ние в хор, като на мен ми се стори странно да наричам Дебелия така.
− Барбекюто е отзад — информира родителите ми той, а после ме сграбчи за ръка. — Ела да видиш илюзиониста. Невероятен е.
Дебелия Гав имаше право. Той наистина беше невероятен. Барбекюто също си го биваше. Имаше и всякакви игри, както и две кофи с водни пистолети. След отварянето на подаръците (при което моята магическа топка пожъна подобаващ успех) си направихме истинско водно сражение с останалите деца. Въздухът бе толкова сух и горещ, че не успявахме дори да прогизнем.
По едно време ми се доходи до тоалетната и ръсейки капки вода, се отправих обратно през двора. Възрастните стояха на малки групички, подрънкваха с чиниите си и пиеха бира от бутилки и вино от пластмасови чашки.
Изненадващо, бащата на Ники също бе тук. Не очаквах, че свещениците си падат по неща като партита и забавления. Все още носеше бялата си якичка, която блестеше на слънцето и се виждаше от километър разстояние. Мина ми през ума, че трябва да умира от жега с нея. Може би затова така се наливаше с вино.
Той говореше с нашите, което също ме учуди, защото те не бяха сред най-примерните му енориаши. Мама ме забеляза и се усмихна.
− Добре ли си прекарваш, Еди?
− Да — отвърнах. — Супер.
Тя кимна, но не изглеждаше много щастлива. Докато отминавах, чух татко да казва:
− Не мисля, че това е тема, която трябва да обсъждаме на детско празненство.
− Но тук става дума за живота на нашите деца — едва достигнаха до ушите ми думите на преподобния Мартин.
Това не ми говореше нищо, просто обичайните щуротии на възрастните. Освен това вниманието ми бе отвлечено от една позната фигура. Висока и слаба, покрита с тъмни дрехи и голяма широкопола шапка въпреки убийствената жега. Господин Халоран. Той стоеше в далечния ъгъл на двора, край статуя на малко момче, пикаещо в басейнче за птици, и бъбреше с неколцина майки и татковци.
Стори ми се леко странно, че родителите на Дебелия Гав са поканили учител на партито му, но може би просто се опитваха да го накарат да се чувства добре дошъл в града. Те си бяха такива. Освен това Дебелия Гав веднъж ми бе казал, че държат да познават всички, защото по този начин били наясно кой с какво се занимава.
Господин Халоран се озърна така, сякаш бе почувствал моето присъствие, видя ме и махна с ръка. Аз също вдигнах леко моята в отговор. Беше неловко — вярно, че заедно бяхме спасили Момичето от въртележката, но той си оставаше учител, а не беше яко другите да те виждат, че се поздравяваш с един учител.
Той като че ли прочете мислите ми, кимна едва и отново се обърна на другата страна. С благодарност, понеже вече и мехурът ми се пръскаше, забързах към къщата и влязох вътре през френския прозорец.
Всекидневната бе хладна и сумрачна. Изчаках, докато очите ми привикнат. Подаръците бяха разхвърляни навсякъде. Десетки и десетки играчки. Такива, каквито и аз бих искал за своя рожден ден, но знаех, че никога няма да получа. Огледах се завистливо… и тогава я видях. Средноголяма кутия, стояща точно в средата на стаята и увита в хартия с анимационни герои. Още неразопакована. Вероятно някой закъснял гост я беше оставил. Иначе нямаше начин Дебелия Гав да пропусне да отвори подарък.