Външният му вид също не бе като на другите. Имаше голяма, гъста брада и дълга коса, която връзваше на конска опашка. Носеше оръфани джинси с дупки по тях дори и през зимата и избелели тениски с имена на древни рок групи, като „Лед Цепелин“ и „Дъ Ху“. Понякога ходеше и по сандали.
Помня как Дебелия Гав нарече баща ми „дърт хипар“. Вероятно е бил прав, но аз го счетох за обида и му налетях на бой. Той ми отупа прахта и се прибрах у дома с няколко синини и разкървавен нос.
По-късно се сдобрихме, разбира се. Дебелия Гав можеше да бъде истински задник — едно от онези едри момчета, които винаги трябва да са най-шумни и досадни и по този начин държат на разстояние истинските гамени — но също ми беше приятел и един от най-верните и великодушни хора, които познавах.
− Човек трябва да се грижи за приятелите си, Еди Мюнстер — ми каза веднъж тържествено. — Приятелите са всичко.
Еди Мюнстер беше прякорът ми поради факта, че фамилията ми бе Адамс, като в „Семейство Адамс“. Разбира се, хлапето там се казва Пъгсли, а Еди Мюнстер е от „Семейство Мюнстер“, но така или иначе по някаква логика ми лепнаха прозвището и то си остана.
Еди Мюнстер, Дебелия Гав, Железния Мики (поради огромните шини, които носеше на зъбите си), Хопо (Дейвид Хопкинс) и Ники. Това беше нашата банда. Ники нямаше прякор, защото беше момиче, макар да полагаше всички усилия да докаже, че не е така. Псуваше като момче, катереше се по дърветата като момче и умееше да се бие не по-зле от повечето момчета. Но видът й все пак си бе на момиче. Доста симпатично при това, с дълга червена коса и бледа кожа, осеяна с безброй малки, кафяви лунички. Не че й обръщах някакво внимание, разбира се.
Онази събота имахме уговорка да се срещнем. Повечето съботи се виждахме и обикаляхме да играем по дворовете си, на площадката, а понякога и в гората. Въпросната събота обаче беше специална, защото имаше панаир. Той се състоеше веднъж в годината в парка край реката. Тази година за първи път ни бяха разрешили да отидем сами, без възрастен, който да ни надзирава.
Ние предвкусвахме събитието вече от седмици, откакто из града започнаха да разлепват афиши.
Щеше да има стрелбища, виенско колело, клатеща се гондола, влакче на ужасите — изобщо, очертаваше се да е яко.
− Може ли да тръгвам вече? — попитах, след като изгълтах максимално бързо сандвича си. — В два часа трябва да съм пред парка.
− Да, но върви само по пътя и не се отбивай в странични улички — каза майка ми. — И не разговаряй с непознати.
− Няма. — Аз се смъкнах от стола и поех към вратата.
− И си вземи чантичката.
− Маамооо!
− Ще се качваш на всякакви въртележки. Портфейлът може да ти изпадне от джоба. Слагай чантичката и никакви възражения повече.
Отворих уста, но я затворих отново. Мразех проклетата чантичка, която трябваше да препаша на кръста си подобно на дебелите туристи и да изглеждам страшно тъпо пред всички, особено пред Ники. Но по тона на мама разбирах, че няма смисъл да споря.
− Добре.
Изобщо не беше добре, но стрелките на кухненския часовник наближаваха два без четвърт и нямах никакво време. Изтичах нагоре по стълбите, грабнах глупавата чантичка и пъхнах парите си вътре. Банкнота от пет паунда. Цяло състояние. После се втурнах стремглаво обратно.
− Чао! — викнах от вратата.
− Да си прекарате добре!
В това не се и съмнявах. Слънцето грееше, а аз носех най-хубавата си тениска и маратонки. Вече можех да чуя в далечината музиката от атракционите, да доловя мириса на скара и захарен памук. Денят щеше да бъде страхотен.
Дебелия Гав, Хопо и Железния Мики вече чакаха пред портала на парка, когато пристигнах.
− О, Еди Мюнстер, какво е това педалско чанте? — викна отдалеч Дебелия Гав.
Почервенях като домат и му показах среден пръст, а Хопо и Железния Мики се закискаха на шегата му. После Хопо, който беше най-свестен от всички и имаше чувство за справедливост, подхвърли:
− Поне не изглежда толкова педалско, колкото твоите шорти.
Дебелия Гав се ухили, разпери шортите си като балерина и започна да се кърши. Такъв си беше — трудно можеше да го обидиш, защото просто не даваше пет пари. Или може би искаше другите да си мислят така.
− Все едно, няма да я нося — казах, защото въпреки репликата на Хопо смятах, че чантичката наистина никак не ми отива.