Откопчах я от кръста си, извадих портфейла и го сложих в джоба си. Огледах се наоколо. Покрай парка растеше гъст жив плет и аз я напъхах в него — достатъчно дълбоко, за да не се вижда от минувачите, но не чак толкова, че да не мога да я извадя на връщане.
− Сигурен ли си, че искаш да я оставиш там? — попита Хопо.
− Какво ще стане, ако мамчето ти разбере? — изви подигравателно глас Железния Мики.
Макар да принадлежеше към бандата ни и да се пишеше пръв приятел на Дебелия Гав, аз открай време не го харесвах. В него имаше някаква жилка — студена и противна, като теловете на шините в устата му. Но това не бе и особено изненадващо, имайки предвид кой е брат му.
− Изобщо не ми пука — излъгах със свиване на рамене.
− Докога ще се занимаваме с тая шибана чантичка? — рече нетърпеливо Дебелия Гав. — Хайде да влизаме, че ще станат опашки.
− Но Ники още я няма — отбелязах.
− И какво? — каза Железния Мики. — Тя винаги закъснява. Да вървим, тя ще ни намери.
Мики беше прав относно закъсненията й, но не беше там въпросът. Трябваше да се движим всички заедно. В тълпата не беше безопасно да си сам, особено ако си момиче.
− Да й дадем още пет минути — предложих.
− Сигурно се майтапиш! — възкликна Дебелия Гав, имитирайки доста несполучливо прочутата реплика на Джон Макенроу към съдията на корта.
Дебелия Гав постоянно имитираше някого, най-вече американски знаменитости, и то толкова ужасно, че ни караше да се гърчим от смях.
Железния Мики се смя по-малко от Хопо и мен, защото не му се нравеше, когато останалите не зачитаха мнението му. Но всъщност нямаше значение, защото в този момент един познат глас попита:
− Кое е толкова смешно?
Обърнахме се и видяхме Ники да приближава към нас. Както винаги, при появата й ме присви под лъжичката, сякаш изпитвах едновременно глад и леко гадене.
Днес косата й бе пусната свободно и падаше на вълни отзад почти до кръста. Носеше жълта блузка без ръкави, със сини цветчета около деколтето. Забелязах сребрист проблясък около шията й — беше малко кръстче на верижка. През рамото си бе преметнала голяма платнена торба, явно доста тежка.
− Закъсня — каза Железния Мики. — Наложи се да те чакаме.
Сякаш идеята за това бе негова.
− Какво има в торбата? — поинтересува се Хопо.
− Татко иска да раздавам тези глупости на панаира. — Тя извади отвътре една листовка и ни я показа.
Заповядайте в църквата „Сейнт Томас“ и възхвалете Бога. Това е най-вълнуващата атракция от всички!
Бащата на Ники бе свещеник в местната църква. Аз никога не ходех в нея — родителите ми не си падаха по религията — но го бях виждал из града. Той носеше малки, кръгли очила, а плешивото му теме беше покрито с лунички, същите като тези по носа на Ники. Винаги се усмихваше и поздравяваше, но въпреки това го намирах за леко плашещ.
− Това е егати миризляшката история, човече — рече Дебелия Гав.
„Миризляшка история“ бе една от любимите му фрази — обикновено последвана от „човече“, произнесено по някаква причина с безумно предвзет тон.
− Няма да го направиш наистина, нали? — попитах аз, представяйки си изведнъж как пропилявам целия ден във влачене подир Ники, докато тя раздава своите листовки.
Тя ме изгледа по начин, който смътно ми напомни за майка ми.
− Разбира се, че няма, глупчо. Просто ще пръснем няколко тук-там, сякаш хората са ги прочели и захвърлили, а останалите ще пуснем в някоя кофа за боклук.
Всички се ухилихме. Няма нищо по-хубаво от това да сториш нещо нередно, и то напук на възрастните.
Така и направихме. След като се отървахме от съдържанието на торбата, подкарахме по същество. Минахме през блъскащите се колички, където Дебелия Гав се вряза в мен с такава сила, че усетих как гръбнакът ми изпуква. После през космическите ракети (които ми се бяха сторили доста вълнуващи предната година, за разлика от сега), влакчето на ужасите, колелото на смъртта, падащите платформи, клатещата се гондола.
Ядохме хотдог, а Дебелия Гав и Ники хвърляха рингове и разбраха по трудния начин, че „всяко хвърляне печели награда“ не означава непременно награда, която ти допада. В крайна сметка си тръгнаха, като се смееха и се замерваха един друг със спечелените малки, уродливи плюшени играчки.
Следобедът постепенно се изнизваше, а тръпката и адреналинът намаляваха заедно с парите в джобовете ни. Аз бръкнах в своя с мисълта, че навярно са ми останали само за още един или два атракциона. И изведнъж изстинах. Портфейла го нямаше.
− По дяволите!
− Какво? — попита Хопо.