Понечих да припълзя по-надалеч — тя очевидно бе мъртва, — но не успях да помръдна. Точно тогава ръката й се пресегна и улови моята.
Кървавото й обезобразено лице се извърна към мен. Някъде сред червено месестата маса едно-единствено кафяво око продължаваше да се взира, докато другото висеше върху размазаната буза.
− Помогни ми — изхриптя тя. — Помогни ми.
Целият се вцепених. Искаше ми се едновременно да пищя, да плача и да повръщам. Може би щях да направя и трите, ако друга ръка, здрава и едра, не бе сграбчила рамото ми, а нечий тих глас не бе произнесъл:
− Всичко е наред. Знам, че си уплашен, но ме слушай внимателно и прави точно каквото ти казвам.
Обърнах се. Бледия човек се бе привел над мен и едва сега си дадох сметка, че лицето му под широкополата шапка е почти толкова бяло, колкото и ризата. Дори очите му имаха прозрачен, мъглявосив цвят. Приличаше на призрак или вампир и при всякакви други обстоятелства бих се ужасил от него. Но тъкмо сега той бе просто един възрастен, а аз се нуждаех от възрастен, за да ме напътства.
− Как се казваш? — попита той.
− Е… Еди.
− Хубаво, Еди. Ранен ли си?
Поклатих глава.
− Добре. Но тази млада дама е ранена, така че трябва да й помогнем, нали?
Кимнах.
− Ето какво ще направим. Хвани я за крака, ето тук, и стискай колкото можеш.
Той хвана ръцете ми и ги постави върху крака на момичето. Кожата й бе гореща и хлъзгава от кръвта.
− Държиш ли?
Кимнах отново. Усещах в устата си вкуса на страха, металически и горчив. Кръвта продължаваше да се процежда между пръстите ми, макар да стисках с всички сили…
Отнякъде, сякаш от безкрайно далеч, продължаваха да се носят бумтяща музика и възбудени, весели гласове. Писъците на момичето бяха спрели. То лежеше безмълвно и неподвижно и дори тихите хриптения на дишането му все повече отслабваха.
− Еди, искам да се съсредоточиш. Става ли?
− Добре.
Взрях се в Бледия човек, а той свали колана от дънките си. Беше дълъг колан, прекалено дълъг за мършавата му талия, и имаше пробити допълнителни дупки, за да му става. Странно е какви неща забелязва човек в подобни ситуации. Забелязах още, че сандалът на Момичето от въртележката е паднал. Беше от пластмаса, розова и лъскава като желе. Мина ми през ум, че навярно няма да й е нужен повече, след като кракът й е почти прерязан надве.
− Още ли си с мен, Еди?
− Да.
− Почти приключихме. Чудесно се справяш.
Бледия човек обви бедрото на момичето с колана и го стегна здраво. Беше силен, много по-силен, отколкото изглеждаше. Почти веднага усетих как кръвотечението намалява.
− Готово — погледна ме той. — Вече можеш да пуснеш.
Бавно отдръпнах ръце. Сега, когато напрежението бе изчезнало, те започнаха да треперят. Обвих ги около себе си и ги стиснах под мишниците си.
− Тя ще се оправи ли?
− Не знам. Надявам се да успеят да спасят крака й.
− Ами лицето? — прошепнах.
− Него ли гледаше по-рано, Еди?
Отворих уста да отговоря, но се спрях. Нещо в тези бледосиви очи ме сковаваше. Гласът му по някаква причина също вече не звучеше приятелски.
Тогава той отмести взор и каза тихо:
− Тя ще оживее. Това е най-важното.
В този момент над главите ни проехтя тътнеща гръмотевица и започнаха да падат едри капки дъжд.
Тогава за пръв път осъзнах как нещата могат да се преобърнат само за миг и всичко, което сме имали за даденост, да стане на пух и прах. Навярно затова и взех онова нещо. За да се заловя за него. Да го пазя. Поне така си казах тогава.
Но предполагам и това, както много други неща, които си казваме — все едно дали сме деца, или възрастни — е било просто поредната миризляшка история.
Местните вестници ни изкараха герои. Заведоха господин Халоран и мен обратно в лунапарка и ни направиха снимка заедно.
Колкото и невероятно да беше, хората от въртележката се бяха отървали само със счупени крайници, охлузвания и синини. Неколцина от стоящите наблизо бяха получили порезни рани, нуждаещи се от шевове, както и пукнати кости и ребра, причинени от тълпата при паническото бягство.