Момичето от въртележката (чието име всъщност беше Елайза) оживя. Докторите успяха да сглобят отново крака й и дори по някакъв начин да спасят окото. Всички го нарекоха чудо, макар и това да не се отнасяше за лицето й като цяло.
Постепенно, както при всички трагедии, интересът и към тази намаля. На магистрала A36 стана автомобилна катастрофа, един от съучениците ни изгуби братовчед си, а после Мари Бишъп, която беше само на петнайсет, забременя. Светът, както се казва, продължаваше да се върти.
Аз самият нямах нищо против. Бях се поуморил от цялата история, а и не принадлежах към децата, които обичат да са център на внимание. Също, колкото по-малко говорех за това, толкова по-рядко трябваше да си представям липсващото лице на Момичето от въртележката. Кошмарите ми станаха по-редки, както и тайните ми посещения до коша с пране с напикани чаршафи в ръце.
Един-два пъти мама ме попита дали не искам да посетя Елайза в болницата, но аз отказах. Не исках да я виждам отново, не исках да гледам обезобразените й черти. Не исках тези кафяви очи да се вторачват укорително в мен: Знам, че щеше да избягаш, Еди. Ако господин Халоран не те беше сграбчил, щеше да ме оставиш там да умра.
Мисля, че самият Халоран я посещаваше, и то често. Трябва да е имал много свободно време, защото преподаването му в училище започваше чак през септември. Той явно бе решил да се премести в къщата си под наем няколко месеца по-рано, за да опознае града.
Според мен това бе добра идея, защото позволяваше и на хората да свикнат да го виждат наоколо. Въпросите получиха своя отговор още преди да е стъпил в класната стая.
„Какво му има на кожата?“, питахме ние. „Албинос е“, търпеливо ни обясняваха възрастните. Това означаваше, че му липсвало нещо, наречено „пигмент“, което придавало на повечето хора обичайния розов или мургав тен. „Ами на очите?“ Пак същото. Просто им липсвал пигмент. „Значи не е някакъв изрод или чудовище, или призрак?“ „Не, не. Просто нормален човек, но с по-особена външност.“
Тук те грешаха, разбира се. Господин Халоран можеше да е всичко, но не и нормален.
2016
Писмото пристига без тържествени фанфари, без дори предчувствие за надвиснала беда. Плъзга се през процепа на пощенската кутия, притиснато като сандвич между благотворителна покана и реклама на новооткрита пицария.
Кой, по дяволите, праща писма в наши дни? Дори майка ми със своите седемдесет и осем години е прегърнала новите технологии — имейл, туитър, фейсбук. Разбира ги повече от мен, защото аз си падам малко лудит.[1] Това страшно забавлява моите ученици, чиито разговори за снапчат, тагове, инстаграм и други подобни ми звучат като чужд език. „Мислех си, че преподавам английски“, обяснявам им печално аз. „Нямам и грам представа за какво говорите.“
Не разпознавам почерка върху плика, но в наши дни човек едва разпознава дори собствения си почерк. Всичко е само клавиатури и тъчскрийнове.
После отварям плика и разглеждам съдържанието му, докато си пия кафето. Всъщност това не е точно казано. По-скоро седя на масата, вторачен в съдържанието му, докато чашата ми с кафе изстива отстрани.
− Какво е това?
Обръщам се сепнато. Клои влиза, влачейки крака в кухнята, прозяваща се и подпухнала от съня. Боядисаната й в черно коса стърчи на една страна, сякаш е близната от крава. Носи вехта памучна фланела и останки от снощния си грим.
− Това — отвръщам, докато внимателно сгъвам листа — се нарича писмо. Хората от древността са го използвали като средство за комуникация.
Тя ми хвърля изпепеляващ поглед, съпроводен с неприличен жест.
− Знам, че говориш нещо, но чувам само „бла, бла, бла“.
− Вечният проблем на днешните младежи. Не умеят да слушат.
− Ед, ти не си достатъчно дърт дори да ми бъдеш баща. Защо тогава звучиш като дядо ми?
Клои е права. Аз съм на четиридесет и две, а тя — на двайсет и шест-седем. Поне така смятам, защото никога не ми е казвала точната си възраст. Годините, които ни делят, не са чак толкова много, но често ги чувствам като десетилетия.
Клои е готина, млада и може да мине за тийнейджърка. Аз не съм нито едно от тези неща и по-скоро бих минал за пенсионер с повехналия си и угрижен вид.
Косата ми още е гъста и почти непрошарена, но смехът ми отдавна е изгубил веселите си нотки. Подобно на повечето хора с висок ръст ходя прегърбен, а любимото ми облекло е онова, което Клои нарича „нафталинен шик“. Костюми, жилетки и официални обувки. Притежавам някой и друг чифт дънки, но не ги нося на работа — а освен ако не съм се сврял в кабинета си у дома, обикновено работя.
1
Лудити — английско движение от XIX век, противопоставящо се на промишлената революция. — Б. пр.