Бих могъл да кажа, че това е, защото обичам преподаването, но всъщност никой не обича чак толкова работата си. Правя го заради парите. По същата причина и Клои е у дома. Тя е моя наемателка, а също, смея да се надявам, приятелка.
Вероятно изглежда странно, че се нуждая от пари. Заплатата ми е сносна, а къщата — собственост на майка ми, което, предполагам, за повечето хора означава уютно, свободно от ипотеки съществуване.
Тъжната истина е, че къщата е купена по времето, когато лихвите са били двуцифрени числа, ипотекирана втори път за плащане на разходите по ремонта, а после отново, когато състоянието на баща ми се е влошило дотолкова, че вече не е можело да бъде гледан у дома.
Мама и аз живяхме заедно в нея допреди пет години, когато тя срещна Джери — добродушен бивш банкер, решил да зареже всичко заради природосъобразния живот в построено от него екожилище в провинцията на Уилтшър.
Нямам нищо против Джери. Не му и симпатизирам, но той, изглежда, прави мама щастлива, а това е главното, както всички обичаме да лъжем. Знам, че е детинско, незряло и егоистично, но дори на четиридесет и две част от мен все още не иска мама да бъде щастлива с никой друг мъж освен с баща ми.
На нея, впрочем, изобщо не й дреме от този факт. Когато реши да се мести при Джери, разговорът ни протече в следния дух:
− Трябва да се махна от това място, Ед. То поражда твърде много спомени.
− Решила си да продадеш къщата?
− Не. Искам ти да я притежаваш. С малко любов тя би могла да се превърне в уютно семейно гнездо.
− Мамо, аз нямам дори приятелка, да не говорим за семейство.
− Никога не е твърде късно.
Тук премълчах.
− Ако не искаш къщата, просто я продай.
− Не, аз само… само искам ти да си щастлива.
− Е, от кого е писмото? — пита Клои, докато отива с чашата си до кафемашината.
− Нищо важно — пъхам го в джоба на халата си аз.
− Охо, ставаме тайнствени.
− А, не… просто стар познат.
− Още един? — повдига вежда тя. — Взеха да никнат като гъби напоследък. Нямах представа, че си бил толкова популярен.
Намръщвам се, но после си спомням, че съм й казал за госта, когото чакам за вечеря.
− Звучиш учудена.
− Така си е. Поразително е, че асоциален тип като теб изобщо има приятели.
− Аз имам приятели тук, в Андърбъри, и ти ги познаваш. Гав и Хопо.
− Те не се броят.
− Защо?
− Защото не са истински приятели, а просто хора, които си познавал цял живот.
− Това не е ли дефиницията за приятелство?
− Не, това е дефиницията за еснафщина. Когато се чувствате длъжни да висите заедно по навик и заради миналото, а не защото наистина се нуждаете от компанията си.
Тя има известно право и аз сменям темата.
− Както и да е. Най-добре да вървя да се преоблека. Имам уроци днес.
− Не е ли ваканция?
− Противно на разпространената заблуда, работата на преподавателя не спира, щом училището свърши за през лятото.
− Не знаех, че си фен на Алис Купър.[2]
− Харесвам нейната музика — отвръщам със сериозна физиономия, макар да знам, че Алис Купър е мъж.
Клои се усмихва — особена, крива усмивка, която превръща донякъде безличните й черти в нещо забележително. Има такива жени. На пръв поглед не хващат око, но само една усмивка или леко повдигане на вежда ги преобразяват.
Предполагам, че имам слабост към Клои, но никога не бих си го признал. Сигурен съм, че тя ме разглежда по-скоро като потенциален вуйчо, отколкото като потенциално гадже. Не бих искал да я карам да се чувства неудобно, разкривайки й, че вдъхва у мен нещо повече от родителска привързаност.
− Та кога пристига другият ти „стар познат“? — пита тя, като носи кафето си на масата.
Отмествам стола и ставам.
− Към седем. — Правя кратка пауза. — Добре дошла си да вечеряш с нас.
− Мисля, че ще пропусна. Не искам да провалям гукането ви за отминалите дни.
− Твоя воля.
− Друг път може и да се възползвам. Съдейки по онова, което съм чела, явно е интересен образ.
− Да — усмихвам се пресилено. — Интересен е уместно казано.
Училището се намира на четвърт час пеша от дома. В ден като днешния, летен и приятно топъл, когато небето синее зад тънкия слой облаци, разходката е разтоварваща. Помага да подредиш мислите си преди работа.
През учебната година това не ми е излишно. Много от децата, на които преподавам в местното училище, са от „проблемната“ категория. По мое време биха ги нарекли „шайка малки лайна“. Понякога успявам да се настроя психически за срещата с тях. Друг път единствената настройка, която ми помага, е една водка, добавена в сутрешното ми кафе.