− Дойде да ме види. Смяташе да пише книга за тебеширените човечета и поиска помощта ми. Пийнахме доста и той настоя да се прибере пеша до хотела, но… така и не е стигнал дотам.
− Ужас.
− Да.
− Но е било злополука, нали?
Поколебавам се.
− Ед?
− Вероятно.
− Вероятно?
− Виж, може да ти се стори налудничаво, но преди да си тръгне онази вечер, Мики ми каза, че знае кой всъщност е убил Елайза.
Тя изсумтява пренебрежително.
− И ти му повярва?
− Ами ако е говорел истината?
− Значи му е било за първи път.
− И все пак, ако е така, може смъртта му да не е била злополука.
− Е, и? Кой го е грижа?
За момент оставам стъписан. Дали тя винаги е толкова корава и безсърдечна? Като камък в пустиня?
− Не го мислиш сериозно.
− Напротив. Мики полагаше всички усилия да си създава врагове. Никога не ми е бил приятел. Виж, ти беше, затова и се съгласих да се срещна с теб. Но бях дотук. — Тя отмества стола си. — Приеми моя съвет. Прибери се у дома, изритай Клои навън и просто… продължавай с живота си.
Би трябвало да я послушам. Да я оставя да си тръгне. Да си допия капучиното и да хвана влака. Но от друга страна, целият ми живот представлява върволица от „би трябвало“, които се блъскат едно в друго в голяма заплетена мрежа от съжаления.
− Ники, почакай.
− Какво?
− Ами баща ти? Не искаш ли да разбереш кой му е сторил това?
− Ед, просто зарежи.
− Защо?
− Защото знам кой му го е сторил.
Повторно губя почва под краката си.
− Знаеш? Откъде?
Погледът на Ники е тежък, безжалостен.
− Тя ми каза.
Обратният влак за Андърбъри закъснява. Мъча се да го припиша на неудачно стечение на обстоятелствата, но установявам, че не мога. Крача из чакалнята, проклинайки решението си да остана и да изпия бутилка вино, вместо да хвана по-ранен влак, и час по час хвърлям кръвнишки погледи към таблото с надпис „Заминаващи“. Пише все едно и също. Закъснява. Със същия успех можеше да пише и Целуни се отзад, Ед.
Слизам от вагона малко след девет потен, измачкан и изтръпнал от едната страна, защото през целия път съм бил притискан до прозореца от двестакилограмов дебелак.
Докато хвана автобуса от гарата и извървя няколкото пресечки до къщи, вече съм капнал от умора, изнервен и печално трезвен. Бутвам портата и влизам в двора. Прозорците са тъмни. Клои вероятно е излязла и толкова по-добре. Не знам дали съм готов за разговора, който ни предстои.
Първите хладни пипала на тревога пропълзяват по гърба ми, когато посягам към входната врата и установявам, че е отключена. Клои може понякога да е дръзка и лекомислена, но не е разсеяна, нито безотговорна.
Повъртам се на изтривалката като неканен гост на собствения си праг и накрая влизам.
− Ехо?
Единственият отклик е бездиханната тишина на къщата, нарушавана само от леко бръмчене откъм кухнята. Паля лампата в антрето и стоя, стиснал ненужните ключове в ръка.
− Клои?
Отивам в кухнята, светвам и там и се оглеждам наоколо.
Задната врата е отворена и усещам студен полъх. Косъмчетата по ръцете ми настръхват. По масата и плота има останки от приготвена вечеря — пица, купа със салата, недоизпита чаша вино. Бръмчащият звук идва от аспиратора над печката. Изключвам го и тишината незабавно става оглушителна. Единственият звук, който чувам, е пулсирането на кръвта в ушите ми.
− Клои?
Правя още една крачка. Кракът ми се подхлъзва върху нещо на пода. Поглеждам надолу и сърцето ми се качва в гърлото. Ревът в ушите ми се усилва. Тънка тъмночервена диря. Кръв. Тя води към отворената задна врата. Следвам я полузамаян, но преди да се покажа на двора, спирам и размислям. После се връщам назад, вадя фенер от чекмеджето на бюфета и излизам навън.
− Клои? Там ли си?
Заобикалям предпазливо къщата, шарейки с лъча на фенера из обраслата ливада. Тя е пресечена от диря, където стеблата са изпомачкани. Някой е минавал наскоро оттук.
Тръгвам по следата, а бурените и копривата се заплитат в крачолите ми. Накрая забелязвам нещо в тревата. Нещо червено, розово и кафяво. Привеждам се, а стомахът ми прави салто като руски гимнастик.
По дяволите. Плъх. Голям, изкормен плъх. Червата му са разпилени наоколо като купчина недосварени спагети.
Вдясно от мен се разнася шумолене. Подскачам и се обръщам. Две зелени точки присветват насреща ми. Митънс, настръхнал като четка, извива гръбнак и гърлено изсъсква.
Препъвам се и едва не изпищявам, а той ме оглежда с наслада:
Изкарах ли ти ангелите, а, Еди?