После с небрежна елегантност се промъква напред, улавя плъха между острите си бели зъби и изчезва с него в мрака.
Позволявам си кратък изблик на истеричен смях.
− Гад проклета!
Плъх. Ето откъде е била кръвта. Просто един плъх и гадният, проклет котарак. Залива ме вълна на облекчение, през която обаче прозвучава тъничък гласец:
Добре, Еди, но котаракът и плъхът не обясняват отворената задна врата, нали? Нито пък недовършената вечеря. Какво ще кажеш за тях?
Влизам обратно в къщата.
− Клои! — извиквам.
После се впускам в бяг. Вземам на три скока стълбите и стигам до стаята й. Чукам веднъж, после дръпвам рязко вратата. Част от мен се надява да види рошавата й глава, надигаща се от възглавницата. Но леглото е празно. Стаята е празна. Импулсивно отварям гардероба. Празните закачалки изтракват. Вадя едно подир друго чекмеджетата на скрина. Празно. Празно. Празно.
Клои си е отишла.
1986
Мислех, че ще мине дълго време, преди да успея да се измъкна навън. Всъщност трябваше да изчакам само два дни, до събота.
Мама получи спешно обаждане и трябваше да отиде в клиниката. Бях оставен на грижите на татко, но той пък имаше срок за предаване на статия и се беше заключил в кабинета си. В кухнята открих бележка от майка ми:
Направи на Еди закуска. Филийки или овесени ядки. НЕ чипс или шоколад! Целувки, Мариан.
Не смятам, че той изобщо я беше прочел. Напоследък изглеждаше по-разсеян от всякога. Когато отворих шкафа, видях, че е оставил млякото вътре, докато кафето беше в хладилника. Поклатих глава, извадих купичка и я напълних с овесени ядки, като лиснах отгоре малко мляко. После я сложих на масата с една лъжица отстрани.
Взех си пакет чипс и го изхрупах набързо в хола, гледайки съботното шоу по телевизията. Оставих телевизора включен и се качих на пръсти в стаята си. Отместих скрина встрани, извадих кутията от тайника и я отворих.
Пръстенът лежеше вътре. Още беше малко мръсен от калта и гнилата шума в гората, но аз не исках да го чистя. Тогава нямаше да е толкова свързан с нея, толкова специален. Това беше важно. Ако искаш да съхраниш нещо, трябва да опазиш всяка частица от него. Да не го откъсваш от времето и мястото му.
Но имаше друг човек, който се нуждаеше от него повече. Някой, който я бе обичал и нямаше с какво да я запомни. Вярно, притежаваше картините, но те не бяха докосвали кожата й, не бяха стояли върху бавно изстиващата й плът под листата.
Увих пръстена в парче тоалетна хартия и го скътах внимателно в джоба си. Не смятам, че в този момент съм бил напълно наясно какво смятам да правя. Вероятно да отида при господин Халоран, да му кажа колко много съжалявам и да му дам пръстена. Да спечеля горещата му благодарност и да му се отплатя за всичко, което бе сторил за мен. Поне мисля, че това е било намерението ми.
От съседната стая долетяха звуци — прокашляне, проскърцване от стола на баща ми, а сетне бръмчене и тракане от принтера. Бутнах скрина на мястото му и се прокраднах надолу по стълбите. Взех си дебелото палто и шала — в случай че татко слезе и се притесни — и му надрасках набързо бележка:
Отивам до Хопо. Не исках да те прекъсвам. Еди.
По принцип не бях непослушно дете. Но характерът ми бе упорит до маниакалност. Навиех ли си нещо на пръста, трудно се отказвах. Не помня да съм изпитал дори секунда колебание или трепет, докато изкарвах колелото от гаража и се насочвах към другия край на града, където живееше господин Халоран.
Ако зависеше от него, той вече щеше да е отпътувал за Корнуол, но полицията го бе помолила да остане заради разследването. Тогава не знаех, че са били на косъм да му повдигнат обвинение за убийството на Момичето от въртележката.
Всъщност доказателствата им са били крайно оскъдни, повечето косвени и базиращи се на слухове. Всеки искаше Халоран да излезе виновен, защото това щеше да е удобно, просто и разбираемо. Той беше пришълец, при това странно изглеждащ, който вече се бе доказал като извратеняк, покварявайки едно младо момиче.
Според всеобщата теория Елайза бе поискала да сложи край на връзката им, а той в пристъп на болезнена ярост я бе убил. Това отчасти се потвърждаваше и от майка й, която бе казала на полицаите, че предната вечер тя се е прибрала обляна в сълзи след кавга между двамата. Халоран признаваше за скандала, но отричаше да са се разделяли. Дори бе заявил, че е трябвало същата нощ да се срещнат в гората, но понеже били скарани, той не отишъл. Не съм съвсем сигурен каква е била истината, а и никой не можеше да потвърди или отрече някоя от версиите с изключение на едно момиче, което никога вече нямаше да проговори. Освен в сънищата ми, където гласът й бе приглушен от червеи и пръст.