Оказа се нещо съвсем различно.
− Отвън имаше полиция… и линейка.
− Линейка? — учуди се татко. — Защо?
− Изнасяха тяло — отвърна тихо тя. — На носилка.
Самоубийство. Полицаите отишли да арестуват господин Халоран, но вместо това го заварили във ваната. От преливащата вода таванът на долния етаж вече се пропуквал. Водата, капеща от него върху масата, била бледорозова. Цветът й бил по-наситено червен в банята, където той лежал с дълбоки разрези на ръцете, от китката чак до лакътя. Без да нададе вик за помощ, нито за сбогом.
Открили и пръстена. Все още със засъхналата горска пръст по него. Повече улики не им и трябвали. Това решавало случая. Халоран бил убил Елайза, а сетне сложил край и на своя живот.
Аз никога не си признах. А трябваше. Знам. Но бях само на дванайсет, уплашен и несигурен дали изобщо ще ми повярват. Мама щеше да реши, че се мъча да помогна на господин Халоран, а фактът беше, че никой вече не можеше да помогне нито на него, нито на Момичето от въртележката. Каква полза щеше да донесе истината тогава?
Повече послания нямаше. Нито тебеширени човечета. Нито кошмарни инциденти или ужасяващи убийства. Всъщност най-драматичното, което се случи в Андърбъри през следващите няколко години, бе, че някакви цигани откраднаха медната обшивка от покрива на църквата. Е, като изключим катастрофата, в която Мики едва не уби себе си и Гав.
Животът продължаваше. Хората не забравяха, но нови неща ангажираха умовете им. Само понякога убийството се споменаваше в някой вестник или телевизионно предаване за истински престъпления. Да, около него имаше неизяснени неща. Странни неща, които не се вписваха в мозайката. И разбира се, така и не откриха главата на Момичето от въртележката.
И все пак, макар никой от нас да не бе съгласен с останалите по въпроса кога точно е началото, нямаше спор, че краят е настъпил със смъртта на господин Халоран.
2016
В известен смисъл, погребението на баща ми закъсня с няколко години. Човекът, когото познавах, бе умрял много по-рано. Останала бе само празната обвивка. Цялата му същност си беше отишла — топлотата, духовитостта, състраданието, дори шантавите му прогнози за времето. А също и спомените. Това може би беше най-лошото. Защото какво сме ние, ако не сбор от своите преживявания, от онова, което сме събрали по житейския си път? Махнеш ли тях, остава само купчина плът, кости и кръвоносни съдове. Ходещ труп.
Ако има такова нещо като душа — в което още не съм убеден, — то тази на баща ми го бе напуснала дълго преди пневмонията най-сетне да убие стенещото трескаво тяло в стерилното бяло болнично легло — мършава, изпита сянка на едрия, силен баща, присъствал в моя живот още от раждането ми. Със срам трябва да призная, че тази черупка от човешко същество ми беше чужда и когато ми казаха, че е починал, изпитах не толкова скръб, колкото облекчение.
Церемонията в крематориума беше скромна. Само мама и аз, няколко приятели от списанията, за които той пишеше, Хопо с майка си и Дебелия Гав с неговите родители. Аз нямах нищо против. Не смятам, че за стойността на някого може да се съди по това колко души присъстват на погребението му. Повечето хора имат твърде много приятели, а и думата поначало се използва твърде свободно. Онлайн „приятелите“ например не са истински приятели. Истинските приятели са нещо различно. Те са винаги наблизо каквото и да стане. Те са хора, които едновременно мразиш и обичаш, но които са толкова неразделна част от теб, колкото и ти самият.
След службата всички се събрахме у дома. Имаше приготвени сандвичи и закуски, но повечето наблягаха основно на пиенето. Татко бе прекарал последната година и половина в болница и макар никога да не бях виждал къщата толкова пълна, сега ми се струваше по-празна отвсякога.
Мама и аз посещаваме крематориума на всяка годишнина от смъртта му, а тя ходи сама и по-често. Край малката плоча с неговото име винаги има свежи цветя, както и по някой ред, написан във възпоменателната книга.
Днес отново я намирам тук, седнала на една от пейките в градината. Времето е променливо и през сивите облаци, гонени от поривистия вятър, само на моменти пробиват слънчеви лъчи. Тя е облечена топло, със сини дънки и пухкаво червено яке.
− Здравей.
− Здравей, мамо.
Сядам до нея. Познатите очила с малки кръгли стъкла проблясват на носа й, когато се обръща към мен.
− Изглеждаш уморен, Ед.
− Нищо чудно. Беше дълга седмица. Съжалявам, че се е наложило да си прекъснеш почивката.
Тя махва с ръка.
− Не се е налагало. Сама реших. А и видиш ли едно езеро, все едно си ги видял всичките.