− Все пак благодаря, че се върна.
− Е, три дни с Митънс вероятно са били напълно достатъчни и за двама ви.
Усмихвам се с известно усилие.
− Ще ми кажеш ли какво не е наред? — поглежда ме тя така, както когато бях малък. Сякаш може да надзърне до самото дъно на моите лъжи.
− Клои си тръгна.
− Тръгнала си е?
− Взе си багажа, напусна, изпари се.
− Без обяснение?
− Да.
Аз и не очаквам обяснение. Всъщност пред кого ли се преструвам? Истината е, че все още се надявам да се свърже с мен. Или да влезе небрежно вкъщи, да си направи кафе и да ми разкаже лаконично, с игриво повдигната вежда къде е била. Карайки ме, както обикновено, да се почувствам дребен, глупав параноик.
Но тя не го прави. И откъдето и да погледна, не виждам друга причина за изчезването й освен очевидната. Че е една коварна млада дама, която ме е въртяла на пръста си.
− Никога не ми е допадало това момиче — казва майка ми — но все пак ми се струва нетипично за нея.
− На мен също. Но навярно просто не умея да преценявам хората.
− Не се вини, Ед. Някои хора са много добри лъжци.
Да, казвам си. Така е.
− Помниш ли Хана Томас, мамо?
− Ами… да, но каква е връзката?
− Клои е нейна дъщеря.
Очите й зад кръглите стъкла леко се разширяват, но тя запазва самообладание.
− От нея ли го научи?
− Не, от Ники.
− Говорил си с Ники?
− Отидох да се видя с нея.
− Как е тя?
− Вероятно по същия начин, както и преди пет години… Когато двете сте се срещнали и ти си й разкрила какво всъщност е станало с баща й.
Настава много по-дълго мълчание. Майка ми гледа надолу. Ръцете й са възлести и прошарени от синкави вени. Ръцете винаги ни издават. Нашата възраст. Нашите нерви. Нейните ръце можеха да вършат чудни неща. Да разплитат възелчета в разчорлената ми коса, да галят нежно бузата ми, да почистят и превържат ожулено коляно. Както и други работи — такива, които някои хора биха намерили за недотам приятни.
− Джери ме убеди да го направя — проговаря накрая. — Аз му разказах всичко. И след като си признах, ми стана по-леко. Той ме накара да осъзная, че Ники има право да узнае истината.
− А каква е истината?
Тя се усмихва тъжно.
− Винаги съм те учила да не съжаляваш за постъпките си. Човек взема решение по причини, които са правилни за момента. Дори по-късно да се окаже, че е сгрешил, трябва да живее с последствията.
− И да не поглежда назад.
− Именно. Но невинаги е толкова лесно.
Аз чакам. Тя въздъхва.
− Хана Томас беше уязвимо момиче. Водеше се по ума на другите. Имаше нужда от някого, когото да следва, да боготвори. За съжаление, попадна на него.
− На отец Мартин?
− Да. Една вечер дойде да ме види…
− Спомням си.
− Наистина?
− Видях ви да седите заедно в хола.
− Правилното беше да си запази час в клиниката. Трябваше да настоявам за това, но тя беше толкова разстроена, бедната. Не знаеше при кого да отиде, затова я поканих, направих й чаша чай…
− Макар да е била сред протестиращите?
− Аз съм преди всичко лекар. Не съдя другите. Тя беше бременна, в четвъртия месец. Боеше се да каже на баща си. И беше само на шестнайсет.
− Искала ли е да задържи бебето?
− И сама не знаеше какво иска. Глупаво, малко момиче.
− А ти какво я посъветва?
− Обясних й различните възможности, както правя с всяка пациентка. И разбира се, я попитах какво смята бащата.
− А тя?
− Отначало не искаше да разкрие кой е, но после всичко се изля от нея. Как тя и преподобният били влюбени, но църквата пречела на връзката им. — Майка ми поклаща глава. — Посъветвах я каквото можах и я изпратих малко по-спокойна. Но аз самата се разкъсвах от противоречия. А после, в деня на погребението, когато баща й нахлу и обвини Шон Купър, че я е изнасилил…
− Вече си знаела истината?
− Да, но какво можех да направя? Бях обвързана от лекарската тайна.
− И все пак си казала на татко?
Тя кимва.
− Той я беше видял да идва у дома и онази вечер му споделих. Едва го удържах да не отиде в полицията, в църквата… Искаше на всяка цена да разобличи отеца.
− И в крайна сметка го е направил?
− Когато счупиха прозореца ни с онази тухла, направо побесня. Скарахме се…
− Да, чух ви. Татко излезе навън и се напи.
Знам останалото, но я оставям да довърши.
− Инспектор Томас бил в бара заедно с няколко свои приятели. И баща ти, както бил ядосан и под въздействие на алкохола…
− Им е казал, че всъщност отец Мартин е обезчестил дъщеря му?
Мама кимва отново.
− Трябва да разбереш, че той не е можел да предвиди последствията. Че те още същата нощ ще нахлуят в дома на свещеника, ще го завлекат в църквата, ще го пребият и всичко останало…