− Имаш право. Разбирам.
Точно както и Гав не е можел да предвиди последствията, открадвайки колелото на Шон. Нито пък аз, оставяйки пръстена у господин Халоран.
− А защо сте си мълчали после? — питам. — И ти, и татко.
− Не разполагахме с никакви доказателства. А и Андрю Томас беше полицай…
− Значи просто сте вдигнали ръце? Оставили сте го да се измъкне?
Тя не отговаря веднага.
− Имаше и друго. Анди Томас и приятелите му са били пияни, настървени за кръв. Нямам съмнение, че тъкмо те са нанесли побоя над отец Мартин.
− Но?
− Онези ужасни рисунки и разрезите по гърба му… Трудно ми е да си представя, че са били тяхно дело.
Ангелски криле. В съзнанието ми изниква малката татуировка върху китката на Ники.
В памет на баща ми.
И друго, което тя ми е казала на раздяла в отговор на моя въпрос за рисунките.
− Татко бе привързан към своята църква. Единственото нещо, което обичаше истински. А рисунките са осквернили безценното му светилище. По дяволите боя. Рисунките са това, което го е сразило.
Потръпвам, сякаш ме обгръща лепкава, хладна пелена.
− Трябва да са били те — възразявам. — Кой друг би могъл да бъде?
− Предполагам. — Мама въздъхва. — Сбърках, Ед. Първо, че споделих с баща ти, а после, че премълчах кой всъщност стои зад нападението над отеца.
− Затова ли го посещаваш всяка седмица? Чувстваш се отговорна?
− Той може и да е бил лош човек, Ед, но всеки заслужава известна прошка.
− Няма да я дочака от Ники. Тя заяви, че не иска да го вижда преди погребението му.
− Това е странно — смръщва вежди мама.
− След всичко, което е преживяла…
− Не, не, имам предвид, че е странно, защото преди няколко седмици е имал друга посетителка.
− Коя?
− Персоналът каза, че била дъщеря му.
С възрастта светът около теб се смалява. Ставаш Гъливер в своя собствена Лилипутия. Помня дома „Света Магдалена“ като величествено старо здание. Палат, издигащ се в края на дълга, виеща се алея, заобиколен от обширни, старателно окосени морави.
Днес алеята е по-къса, а моравата е не по-голяма от квартална градинка, леко запусната и буренясала. Никъде не се вижда градинар, който да я поддържа. Старата барака се е килнала на една страна, а вратата й виси отворена, разкривайки ръждиво оборудване и няколко работни гащеризона, окачени на куки.
По-надолу, на мястото, където срещнах дамата със старомодната шапка, още стоят белите градински маси и столове от ковано желязо, оставени на волята на стихиите и нацвъкани от птичките.
Самата сграда също изглежда по-невзрачна, с ронеща се мазилка на стените и овехтяла дървена дограма, отчаяно нуждаеща се от подмяна. Като бивша примадона, бавно потъваща в забвение — подобно на някои от обитателите си.
Натискам звънеца на входната врата. След няколко секунди домофонът пропуква и се чува глас:
− Да?
− Едуард Адамс. За свиждане при отец Мартин.
− Добре.
Бравата избръмчава, аз натискам и влизам. Обстановката отвътре повече се доближава до моя спомен. Стените все още са жълти или по-скоро с цвят на горчица. Сигурен съм, че картините по тях са същите. Болничната миризма също се е запазила — на белина, урина и застояла храна.
Рецепцията в началото на коридора е празна. На бюрото има компютър с потрепващ скрийнсейвър и телефон с мигаща на него светлинка. Книгата за посетители лежи отворена. Доближавам крадешком и я отгръщам няколко страници назад. Плъзвам поглед по датите и имената…
− Мога ли да ви помогна с нещо?
Подскачам, а книгата се затваря с шумолене. В някой трилър вече щях да съм открил куп полезна информация, но това е реалният живот. В паметта ми се е запечатало само фантастичното име на един от пациентите — Уилъби Кас. Дори си го представям като стар паркетен лъв с фрак и монокъл.
Пред мен стои набита жена с каменно лице и прибрана на кок коса. Има страховит изкуствен маникюр и повдигнати вежди. Поне са повдигнати наистина, мисля си. Можеше и да са нарисувани.
− Здравейте — казвам. — Аз тъкмо… се канех да си напиша името.
− Канехте се, така ли?
Медицинските сестри имат същото изражение като майките. Такова, което говори: Не ме баламосвай, момче. Знам ти номерцата.
− Съжалявам, но книгата беше отворена на погрешната страница и…
Тя изсумтява презрително, прави крачка напред и я отгръща на днешната дата. Сетне бучва реда с лъскавия виненочервен нокът на показалеца си.