− Име. Пациент, при когото идвате. Приятел или роднина.
− Добре.
Вземам химикалката и попълвам своето име и „отец Мартин“. След секунда колебание добавям „приятел“.
Сестрата ме оглежда.
− Идвали ли сте тук преди?
− Не, майка ми обикновено го… посещава.
− Адамс. — В гласа й се появява нова нотка. — Разбира се. Мариан. Много добра жена. Всяка седмица идва да му чете през всичките тези години. — Челото й изведнъж се смръщва. — Тя е добре, нали?
− О, да. Всъщност малко е настинала. Затова дойдох аз.
Сестрата кимва.
− Преподобният е в стаята си, но е време за следобедната му разходка. Искате ли вие да го изведете?
Нямам такова желание. След като вече съм тук, самата мисъл да го видя, да бъда близо до него, ме изпълва с отвращение, но нямам особен избор.
− Разбира се.
− Право надолу по коридора. Четвъртата врата отдясно.
− Чудесно. Благодаря.
Тръгвам бавно, като влача крака. Целта ми не е била да го разхождам, а да разбера дали Ники го е посещавала. Не знам защо, но това ми се е сторило важно. Сега вече и сам не знам защо съм тук, освен за да продължа с главоблъсканицата.
Стигам до стаята. Вратата е затворена. Иде ми просто да се обърна и да се махна оттук, но нещо ме възпира. Нездраво любопитство може би. Вдигам ръка и почуквам. Не очаквам отговор, но ми се струва някак по-учтиво. След кратко изчакване отварям и влизам.
Останалата част от дома поне се мъчи да изглежда като уютно убежище за хора, чийто ум е безвъзвратно увреден. Тук такива опити няма. Помещението е голо и сурово. Няма картини по стените, нито ваза с повехнали цветя. Липсват каквито и да било книги, спомени, украшения. Само един кръст, окачен над оправеното легло, и библия на масичката до него. Прозорецът е стар, с маджунирани стъкла, които надали отговарят на съвременните стандарти за безопасност. През него се вижда неподдържаната ливада, простираща се чак до ръба на гората. Хубава гледка, стига да си в състояние да я оцениш — а в случая на отец Мартин надали е така.
Самият обитател — или онова, което е останало от него — седи в инвалиден стол пред малък телевизор в ъгъла. До него е поставено дистанционно, но екранът не свети.
Чудя се дали е заспал, но после виждам, че очите му са широко отворени и празни, както и преди. Неволно се сепвам. Устата му съвсем леко се движи, създавайки впечатлението, че разговаря със събеседник, когото само той може да види и чуе. Примерно Господ.
Насилвам се да пристъпя напред, после спирам неуверено. Чувствам се като натрапник, макар да си давам сметка, че преподобният надали забелязва присъствието ми. Накрая сядам неловко на ръба на леглото до него.
− Здравейте, отец Мартин.
Никакъв отговор. А и какво ли съм очаквал?
− Помните ли ме? Аз съм Еди Адамс. Синът на жената, която всяка седмица ви идва на свиждане въпреки… въпреки всичко.
Тишина, нарушавана единствено от хрипливото му дишане. Няма дори тиктакащ часовник — нищо, което да отбелязва минаването на времето. Но може би, когато си тук, това е последното, което ти е нужно. Да ти напомнят колко бавно се влачи то. Отвръщам поглед от вторачените му очи. Въпреки че вече съм възрастен, те все още ме смущават и плашат.
− Не сте ме виждали от дете. Бях десетгодишен. Приятел на Ники, вашата дъщеря. Помните ли поне нея? Що за глупав въпрос. Сигурен съм, че я помните. Някъде дълбоко вътре.
Замлъквам. Не съм имал намерение да казвам нищо, но сега, в негово присъствие, откривам, че всъщност искам да говоря.
− Баща ми също имаше проблеми с ума, но не като вашите. При него сякаш имаше пробойна и всичко изтичаше — спомени, думи. При вас, предполагам, е обратното. Всичко е заключено. Скрито. Но още си е там.
Другата вероятност, естествено, е паметта просто да се изтрива, да изчезва завинаги. Но не ми се вярва да е така. Мислите и спомените все трябва да отиват някъде. Тези на татко изтичаха, вярно, но мама и аз се опитвахме да попием каквото можем. Да ги съхраним вместо него. Да запазим най-ценните моменти в собственото си съзнание.
Но с годините и на мен ми става все по-трудно да ги възстановявам. Случките, нещата, които някой е казал, дрехите, които е носил, начинът, по който е изглеждал. Всичко това се размътва, износва се като стара фотография и колкото и да се мъча, не мога да спра този процес.
Обръщам се отново към преподобния и едва не падам от леглото на пода.
Той ме гледа право в лицето, а сивите му очи са ясни и проницателни.
Устните му се помръдват и от тях излиза тих шепот:
− Признай си.