Выбрать главу

Челюстта ми увисва, а по гърба ми полазват ледени тръпки.

Какво?

Ръката му изведнъж ме сграбчва са китката. Като за мъж, неспособен от трийсет години да ходи сам до тоалетната, хватката му е удивително здрава.

− Признай си.

− Да си призная какво? Аз не съм…

Преди да успея да продължа, се разнася почукване на вратата. Отскачам назад. Коравите пръсти на преподобния ме пускат.

Една сестра надниква в стаята. Различна от предишната. Висока и светлокоса, с добродушно лице.

− Здравейте — произнася с усмивка. — Исках само да проверя как сте. — Усмивката й става напрегната. — Всичко е наред, нали?

Мъча се да изглеждам нормално. Последното, което ми трябва сега, е някой да натисне алармата и да ме изведат под конвой от сградата.

− Да, чудесно. Просто си бъбрехме. Е, по-точно, аз…

Отговорът я успокоява.

− Винаги казвам на посетителите да разговарят с пациентите. Това им се отразява добре. Може да изглежда, че не слушат, но разбират повече, отколкото им личи.

− Така е — кимам усърдно. — Баща ми имаше алцхаймер. Често реагираше на неща, които изобщо не предполагахме, че е разбрал.

− Вярно е. Има още много да учим за душевните заболявания. Не бива да забравяме, че те си остават хора, независимо какво се е случило с това тук. — Тя се почуква с пръст по челото. — Сърцето си остава същото.

Поглеждам крадешком към отеца. Очите му отново са вторачени в нищото, както преди. Признай си.

− Напълно сте права.

− След малко ще сервираме чай в общата стая — казва по-ведро тя. — Искате ли вие да го докарате?

− Да, разбира се.

Готов съм на всичко, за да изляза оттук. Улавям дръжките на стола и го избутвам навън през вратата. Тръгвам по коридора редом със сестрата.

− Май не съм ви виждала тук преди — отбелязва тя.

− Обикновено майка ми му идва на свиждане.

− О, Мариан ви е майка?

− Да.

− Тя добре ли е?

− Малко е настинала.

− Горкичката. Надявам се бързо да оздравее.

Влизаме в общата стая — същата, в която съм идвал с майка си преди трийсет години — и аз решавам да си пробвам късмета.

− Разбрах, че дъщеря му също го е посещавала наскоро?

− Така ли? — сестрата ме поглежда озадачено, но после бавно кимва. — А, да. Онзи ден наистина видях при него една млада жена. Слаба, с тъмна коса?

− Не — започвам. — Ники е…

Замлъквам.

Когато майка ми е споменала за дъщеря, машинално съм решил, че е била Ники. Но отец Мартин има и друга дъщеря. Клои. Клои е дошла да види баща си.

− Впрочем да — поправям се. — Същата.

− Не знаех, че му е роднина. А сега, ако ме извините, трябва да донеса чая.

− Разбира се.

Тя се отдалечава, а аз смръщвам вежди. Защо Клои ще посещава баща си? Заради своето ровене в миналото? И защо тъкмо сега?

Правя маневра със стола на преподобния и го спирам така, че да вижда телевизора, по който върви стар епизод от „Диагноза убийство“. Хрумва ми, че дори да си дошъл тук със здрав разум, гледането на подобни сериали всеки ден ще е напълно достатъчно, за да се побъркаш.

После над главите на гледащите телевизия пациенти забелязвам нещо друго. Отвън, край затворения френски прозорец седи крехка фигура, загърната в дебело кожено палто. Изпод лилавия й, несигурно крепящ се тюрбан се подават кичури бяла коса.

Дамата от градината. Онази, която ми каза тайната. Нима е възможно да е още жива? Това би означавало, че е прехвърлила деветдесетте.

Воден от любопитството, отивам и отварям едното остъклено крило. Времето е хладно, но слънчево и въздухът не е чак толкова хаплив.

− Здравейте.

Дамата се обръща. Ирисите й са замъглени от млечнобели пердета.

− Фердинанд?

− Не, аз съм Ед. Идвах веднъж тук много отдавна заедно с майка си.

Тя се навежда напред и присвива очи, при което кожата й се сбръчква като крехък кафяв пергамент.

− А, да, помня те. Момчето. Крадецът.

Понечвам да отрека, но какъв е смисълът?

− Точно така — казвам.

− Върна ли онова нещо обратно?

− Да.

− Браво на теб.

− Може ли да седна при вас? — посочвам единствения друг стол отвън. Тя се поколебава и кимва.

− Добре, но само за малко. Фердинанд ще дойде всеки момент.

− Разбира се.

Настанявам се до нея.

− Дошъл си да го видиш, а? — пита тя.

− Кого, Фердинанд?

− Не — поклаща нетърпеливо глава тя. — Преподобния.

Поглеждам през рамо към помещението, където той седи с отпуснато, безизразно лице. Признай си.

− Да. Навремето вие споменахте, че той ги водел за носа. Какво имахте предвид?