− Краката.
− Извинете?
Тя поставя върху бедрото ми белезникава, подобна на скелет ръка. Аз трепвам. Не обичам да ме пипат без покана дори и в най-задушевните моменти. А сега моментът не е такъв.
− Харесвам мъже с хубави крака. Като Фердинанд. Той има хубави крака. Силни крака.
− Разбирам. — Всъщност не разбирам нищо, но все някак трябва да поддържам разговора. — Какво общо има това с отец Мартин?
− Отецът? — Върху изражението й се спуска облак и почти мога да видя как съзнанието й се изплъзва от настоящето обратно към миналото. Тя дръпва ръка от бедрото ми и ме поглежда негодуващо.
− Кой си ти? Какво търсиш на мястото на Фердинанд?
− Съжалявам. — Ставам от стола. Още усещам върху кожата си допира на пръстите й.
− Иди да доведеш Фердинанд. Той закъснява.
− Отивам. Беше ми… приятно да поговорим отново.
Тя махва пренебрежително с ръка и аз се връщам в помещението. Сестрата, която ме е посрещнала на идване, стои наблизо и бърше устата на един пациент.
− Нямах представа, че познавате Пени — отбелязва.
− Запознахме се преди години, когато идвах с майка си. Изненадан съм, че още е тук.
− На деветдесет и осем е, но не се предава.
Силни крака.
− И продължава да чака Фердинанд?
− О, да.
− Това се казва истинска любов. Толкова години да очакваш годеника си.
− Не точно. — Сестрата се изправя и ме дарява с лъчезарна усмивка. — Според всички наши проверки името на покойния й годеник е било Алфред.
Крача бързо обратно към къщи. Вместо с колата съм дошъл до „Света Магдалена“ пеша. Ходенето е само половин час, а и имам нужда да си проясня главата. Макар че, ако трябва да съм честен, проясняването не ми се удава. Думи и фрази продължават да кръжат из съзнанието ми като снежинки в стъклена топка.
Признай си. Силни крака. Името на покойния й годеник е било Алфред.
Между всички тези неща има някаква връзка. Но аз не мога да подредя мислите си достатъчно, за да я уловя.
Вдигам яката на палтото си. Слънцето се е скрило, а на негово място са се настанили сиви облаци. Едва пет часът е, но сумракът вече напира като неучтив клиент, чакащ да заеме освобождаваща се маса.
Това някак ми напомня за деня, когато най-лошото дойде. Познатите околности и предмети са пропити от чуждо усещане. Сякаш съм пришелец в собствения си свят и през цялото време съм гледал нещата не както трябва. Не съм ги виждал правилно. Сега всичко изглежда по-твърдо, по-остро. Почти ми се струва, че ако се пресегна и докосна листото на някое дърво, то ще пререже пръстите ми.
Мястото, откъдето минава пътят, някога е било край на гората, но сега заобикаля ширнал се жилищен квартал. Установявам, че постоянно се озъртам през рамо и трепвам при всеки порив на вятъра. Единствените хора, които срещам, са мъж, водещ намусен лабрадор на каишка, и млада майка, бутаща детска количка към автобусната спирка.
Но не, това не е съвсем вярно. Един-два пъти ми се струва, че виждам нещо друго да се спотайва в сгъстяващите се сенки зад мен: за частица от секундата ми се мярва бледа кожа, широка периферия на черна шапка, развята бяла коса.
Прибирам се напрегнат и запъхтян, плувнал в пот въпреки ниската температура. Поставям вдървена ръка върху дръжката на вратата. Още не съм повикал ключар, за да смени бравата. Това може да почака. Първо искам едно питие. Не, нуждая се от питие. Не едно, а няколко. Влизам в антрето и се заковавам на място. Струва ми се, че чувам шум, но може да е просто вятърът или пък къщата припуква. И все пак… Оглеждам се наоколо. Нещо не е наред. Нещо се е променило. Долавям мирис. Лек аромат на ванилия. Женски. Нямащ място тук. И вратата на кухнята. Открехната е. Не съм ли я затворил на излизане?
− Клои? — извиквам.
Ехтяща тишина. Разбира се. Колко глупаво, Ед. Нервите ти са изопнати като струни на цигулка. Хвърлям ключовете си върху масичката. И едва не подскачам до тавана, когато ироничен глас провлачва откъм кухнята:
− Време беше.
2016
Косата й е пусната свободно и стига до раменете. Освен това я е изрусила, което не й отива. Облечена е в дънки, кецове и стар суитшърт с емблемата на групата „Фу Файтърс“. По лицето й няма и следа от обичайния тъмен грим. Изобщо не изглежда като Клои. Не и като моята Клои. Но от друга страна, тя никога не е била моя.
− Нов имидж? — питам.
− Нищо не ти убягва.
− С изключение на теб. Доста време те нямаше.
− Съжалявам.
− Няма за какво.
− Не исках да те тревожа.