Подобно на много други малки провинциални градове, за случайния посетител Андърбъри изглежда живописно място със своите старомодни павирани улици, тихи ресторантчета и що-годе прилична катедрала. Има също хубави паркове, алеи за разходка край реката, както и пазар всяка сряда и събота.
Но задълбаете ли под повърхността, установявате колко тънко е лустрото за пред туристите. Заетостта е предимно сезонна, а безработицата — висока. Край търговския център и в парковете киснат групички отегчени младежи. Майки тийнейджърки бутат колички из главната улица. Това не е нещо ново, но все повече се набива на очи. Или поне на мен така ми се струва. Често пъти вместо да помъдрява, с възрастта човек става по-нетърпим.
Достигам портите на парка „Олд Медоуз“. Ловното поле на моите тийнейджърски години. Естествено, той се е променил много оттогава. Има нова площадка за кънки и скейтборд, а мястото, където се събирахме навремето, е узурпирано от съвременна „зона за развлечения“. Тя е оборудвана с люлки, гигантска пързалка под формата на тунел, въжени съоръжения и всевъзможни други неща, за които не сме и мечтали като малки.
Странно, но някогашната детска площадка още е на мястото си, запусната и изоставена. Катерушките са ръждясали, а някогашната пъстро боядисана дървена въртележка е цялата олющена и надраскана с древни графити от хора, отдавна забравили защо, по дяволите, „Хелън е кучка“, или някой си Анди У. е „готин пич“.
Спирам за момент, отдаден на спомените.
Лекото поскърцване на люлката, пощипването на студения утринен въздух, ярко открояващите се линии на белия тебешир върху черния асфалт. Още една рисунка. Но тази беше различна. Не тебеширен човек, а… нещо друго.
Тръсвам глава и отминавам. Не сега. Няма да се оставя да бъда въвлечен отново.
Работата ми в училище не отнема дълго време и към обяд вече съм приключил. Събирам си нещата, заключвам стаята и поемам обратно към центъра на града.
Бар „Бикът“ се намира на един ъгъл на главната улица. В Андърбъри имаше още два — „Драконът“ и „Житният сноп“, но този оцеля последен след навлизането на големите вериги. Старите заведения започнаха да затварят едно подир друго и родителите на Гав трябваше да орежат цените и да се впуснат в инициативи като промоции за дами, промоции за семейства и почасови промоции, за да оцелеят.
Накрая им омръзна, вдигнаха си чукалата и отидоха в Майорка, където сега въртят заведение на име „Бриц“. Гав, който работеше в бара още от шестнайсетгодишен, пое бирените кранове след тях.
Бутвам тежката врата и влизам вътре. Хопо и Гав са на обичайната ни маса в ъгъла, край прозореца. От кръста нагоре Гав е все така напомпан — достатъчно, за да ми напомни защо сме му викали „дебелия“ като малък. Но сега има повече мускули, отколкото тлъстини. Ръцете му са като дънери, обвити с жилести, синкави вени. Лицето му е сякаш издялано, а сивата коса — рядка и късо подстригана.
Хопо почти не се е променил. Ако леко присвия очи, още мога да го взема за някогашното дванайсетгодишно хлапе, издокарано по някаква причина в работен гащеризон на водопроводчик.
Те са увлечени в задълбочен разговор и чашите им стоят почти недокоснати. Халба „Гинес“ за Хопо и диетична кола за Гав, който рядко пие алкохол.
Поръчвам тъмна бира на намусеното момиче зад тезгяха, което се мръщи първо на мен, а после и на крана — така, сякаш той й е нанесъл смъртна обида.
− Трябва да сменя бурето — измърморва.
− Добре.
Чакам, а тя извърта очи към тавана.
− Ще отида да донеса ново.
− Благодаря.
Прекосявам помещението и когато хвърлям поглед назад, тя още не е помръднала.
Сядам на разнебитения стол до Хопо.
− Здравейте.
Те вдигат глави и веднага разбирам, че нещо не е наред. Нещо се е случило. Гав бутва инвалидната си количка назад от масата. Мускулите на ръцете му контрастират поразително с отпуснатите, безжизнени нозе.
Обръщам се учудено.
− Гав, какво…?
Юмрукът му се стрелва към лицето ми, лявата ми скула се взривява от болка и аз падам по гръб на пода.
− Откога знаеш? — надвесва се той над мен.
1986
Въпреки че беше най-едър и негласен лидер на бандата ни, Дебелия Гав всъщност беше най-малкият от нас.
Рожденият му ден се падаше в началото на август, точно по средата на лятната ваканция. Всички му завиждахме и особено аз, който бях най-голям. Моят рожден ден също се падаше през ваканция, три дни преди Коледа. Което означаваше, че вместо два свестни подаръка обикновено получавах по един „голям“, или два не чак толкова хубави.