− Благодаря.
− Смятах, че няма да забележиш и че ще го изчистя, щом нещата се уталожат.
− Звучи убедително дотук.
− Нямам за цел да те убеждавам, Ед. Вярвай в каквото искаш.
− Защо си тръгна? — питам, като все пак й вярвам.
− От магазина ми се обадиха, казаха, че си ме търсил. Реших, че ако си разбрал за Ники, вече си се досетил, че лъжа. Не можех да се изправя пред теб, не и веднага.
− И ме заряза просто ей така? — произнасям, вперил очи в чашата си.
− Ето, че се върнах.
− Заради джина.
− Не само заради него. — Тя поставя ръка върху моята. — Не всичко беше лъжа, Ед. Онази вечер, когато бях разстроена и се напих, причината беше кавгата ми с Мики. Гадеше ми се от него и бях решила да ти кажа истината за всичко.
Ще ми се да отдръпна ръката си, но гордостта ми не достига. Оставям хладните й бледи пръсти да почиват отгоре й, докато накрая тя сама не ги плъзва назад, за да бръкне в джоба си.
− Виж. Знам, че не мога да поправя напълно нещата, но реших поне малко да ти помогна.
Тя поставя на масата малко черно тефтерче.
− Какво е това?
− Бележникът на Мики.
− Откъде го взе?
− Откраднах го от джоба на сакото му вечерта, когато ти беше на гости.
− Не говори много убедително за твоята почтеност.
− Не съм казвала, че съм почтена. Само че не всичко е било лъжа.
− Нима?
Тя свива рамене.
− Не съм чела много от написаното, а и честно казано, не го разбирам. Ти може да разбереш повече.
Прелиствам няколко страници. Почеркът на Мики е по-нечетлив дори от моя. Изреченията са несвързани — по-скоро откъслечни бележки, мисли, имена (сред които и моето). Затварям бележника и го оставям настрани. Предпочитам да го разгледам по-късно на спокойствие.
− Благодаря.
− Няма защо. — Клои става и взема раница от пода.
− Да не отиваш на къмпинг?
− Добро попадение, Шерлок.
− Парите на Мики не стигат ли за петзвезден хотел?
− Няма да стигнат дори за туристическа спалня. — Тя ме поглежда хладно и мята раницата на гърба си. Обемистото й тегло я кара да изглежда дребна и крехка. — Ако наистина трябва да знаеш, използвах ги, за да платя студентския си заем, ясно?
− Ще се оправиш, нали? — произнасям неволно.
− Полезно е от време на време да прекараш една нощ в гората.
− В гората? Сигурно се шегуваш. Няма ли стаи под наем или нещо подобно?
Тя въздъхва.
− Става дума само за тази вечер.
− Но не е безопасно.
− Да не би да ме изяде големият лош вълк или пък вещицата от захарната къщичка?
− Чудесно, подигравай се.
− Чувал ли си вица за педофила, дето срещнал детенце в гората?
− Не.
− Детенцето му казва: „Не ми харесва тук. Страх ме е, защото е тъмно и студено“. А педофилът отвръща: „Да ти имам проблемите. Аз пък трябва да се прибирам до къщи самичък“.
− Доста гадно.
− Такъв е животът, старче. — Тя отива към вратата. — Довиждане, Ед.
Трябва да отговоря нещо. Хайде чао и се дръж прилично или пък Не плачи за мен. Каквото и да е, за да отбележа края на нашето приятелство.
Но не успявам. А после мигът отлита, проваля се в пропастта, пълна с други пропуснати мигове. Всички „би трябвало“, „може би“ и „само ако“, съставляващи огромната черна дупка в душата ми.
Външната врата се захлопва. Надигам чашата и установявам, че е празна. Както и бутилката джин. Ставам, отварям шише бърбън вместо нея и си наливам щедро. После се настанявам пак на стола и отварям бележника. Имам намерение само да го прегледам отгоре-отгоре, но четири чашки по-късно още чета. Нищо чудно, че Клои не е разбрала драскулките на Мики. Мислите му са разхвърляни, при това с отвратителен правопис. Което не ми пречи да се връщам отново и отново към една от последните страници:
Кой е искал да убие Елайза?
Тебеширения човек? Никой.
Кой е искал да нарани отец Мартин?
Всички!! Заподозрени: Бащата на Ед, майката на Ед. Ники. Хана Томас? Забременяла от отец Мартин. Бащата на Хана? Хана?
Хана — отец Мартин. Елайза — господин Халоран. Връзка?
Никой не е искал да нарани Елайза — важно.
КОСАТА.
Изпитвам лек сърбеж в дъното на съзнанието, но не мога да стигна дотам, за да се почеша. Накрая се отказвам. Твърде късно е и съм пиян. Никой още не е открил вечните отговори на дъното на бутилката. Което, естествено, не е и целта. Човек пие, за да забрави вечните въпроси.
Угасям лампата в кухнята и с клатушкане поемам нагоре по стълбите. На площадката размислям, връщам се обратно и вземам със себе тефтерчето на Мики. Посещавам тоалетната, после го мятам върху нощното шкафче и се просвам върху леглото. Надявам се, че джинът и бърбънът ще ме нокаутират, преди да съм потънал в сън. Това е важна разлика. Алкохолната дрямка е празна подобно на упойка. Докато при съня те спохождат кошмари. От които понякога се събуждаш…