Клепачите ми се отварят изведнъж, без постепенно изплуване към будното състояние. Сърцето блъска в гърдите ми, тялото ми е покрито с лепкава пот, а очите ми сякаш са изскочили на пружини от орбитите. Нещо ме е изкарало от съня. Не, поправка. Нещо ме е изритало от него.
Оглеждам се наоколо. Стаята е празна. Всъщност никоя стая не е наистина празна, особено в тъмното. Сенките се спотайват в ъглите, събират се на пода, дебнат, понякога леко се движат. Но не това ме е събудило, а усещането, че някой едва преди секунди е седял до мен на леглото.
Повдигам се на лакът. Вратата зее широко отворена. Сигурен съм, че съм я затворил, преди да си легна. Стълбището отвън е озарено от бледа лунна светлина, нахлуваща през прозореца. Сещам се, че тази нощ има пълнолуние. Колко подходящо. Спускам крака на пода, макар слабият рационален гласец в мозъка ми — който съществува дори и в настоящото ми сънно състояние — да ме предупреждава, че това е лоша идея. Наистина лоша, една от най-лошите ми (а аз съм имал много лоши идеи). Трябва да се събудя. Веднага. Но не мога. Не и от този сън. Някои сънища, както и някои събития в живота трябва да стигнат до своя край. Дори ако се събудя сега, той ще се върне пак. Кошмари като него винаги го правят, докато не ги последваш чак до вонящата сърцевина и не прережеш гнойните им корени.
Нахлузвам чехлите си и обличам халата. Пристягам здраво колана му на кръста си и излизам на площадката. Тя е поръсена с пръст и още нещо. Навеждам се да видя по-отблизо. Листа. Изправям се отново с металически вкус в устата, заслушан в глухото бумтене на сърцето си.
Спускам се бързо по скърцащите стъпала, прекосявам антрето и влизам в кухнята. Задната врата също е отворена и през нея нахлува призрачен, хладен въздух, а мракът с ноктест показалец ме мами да изляза. Но до ноздрите ми достига не нощна свежест, а нещо друго — влажен, задушлив мирис на гнило. Неволно вдигам ръка към лицето си и в същото време поглеждам надолу. Върху тъмните плочки на кухнята е нарисувана бяла фигурка, а тънката чертичка на ръката й сочи към вратата. Разбира се. Тебеширено човече, което да ме води. Точно както преди.
Продължавам да стоя неподвижно, но само за кратко. Сетне за последно с копнеж оглеждам познатия уют на кухнята и излизам навън.
Не се озовавам в задния двор. Сънят, както често се случва със сънищата, е прескочил на друго място. В гората. Около мен се носят шумолене и шепот, а дърветата стенат и проскърцват, местят клони насам и натам като сомнамбули, измъчвани от нощни кошмари.
В ръката ми има фенер. Не помня кога съм го взел, но сега насочвам лъча към храстите пред себе си. Вървя нататък, мъчейки се да игнорирам бясното биене на сърцето си. Съсредоточавам се върху неравната, осеяна с пукащи съчки земя под краката си. Не знам колко време вървя. Струва ми се дълго, но може би са само секунди. Усещам, че вече приближавам. Но до какво?
Спирам. Гората неочаквано се е разредила и аз се озовавам на малка полянка. Тя ми е позната — същата отпреди толкова много години.
Осветявам наоколо с фенера. Празна е, с изключение на няколко купчини шума. Но листата в тях не са шумолящи, оранжеви и кафяви, както тогава. Тези са вече мъртви, сивкави на цвят и изгнили. А също, както с ужас забелязвам, не стоят неподвижно. Всяка от купчините неспокойно помръдва.
− Едииии. Едииии.
Гласът вече не е на Шон Купър, нито дори на господин Халоран. Тази вечер имам различна компания. Женска компания.
Една купчина се разтваря и от нея се подава бледа ръка, като нощно животинче, душещо въздуха. Потискам писъка, надигнал се в гърлото ми. От другаде изпълзява стъпало, мърдащо лакираните си в розово пръсти. Появява се крак, подскачащ на окървавения си чукан, и накрая от най-голямата купчина се изтъркулва торс и започва да се придвижва с гърчене като противна човешка гъсеница.
Но едно от парчетата все още липсва. С вторачени очи проследявам как ръката изприпква до най-далечната купчина. Скрива се под листата и после, почти тържествено, се подава отново, носейки върху опакото на дланта си отрязаната глава на своята собственица, с коса, паднала върху наполовина обезобразеното лице.
Изхлипвам, а пикочният ми мехур, натежал от бърбън, безславно се отпуска. Топла урина се стича по крачола на пижамата ми, но аз почти не обръщам внимание. Единственото, което виждам, е главата, приближаваща през полянката към мен, все така забулена от тънката като паяжина коса. Отстъпвам с препъване назад, но се спъвам в някакво коренище и падам тежко на земята.