Пръстите на ръката се вкопчват в глезена ми. Искам да извикам, но гласните ми струни са парализирани. Тя се придвижва пъргаво нагоре по крака ми, прескача мокрия чатал и за момент поспира върху корема ми. Аз вече се намирам отвъд страха. Отвъд отвращението. Може би на крачка отвъд разума.
− Едииии — прошепва тя. — Едииии.
Ръката продължава към гърдите ми, а главата върху нея започва да се накланя напред. Затаявам дъх в очакване да срещна обвинителния взор на очите.
Признай си, минава ми през ума. Признай си.
− Съжалявам. Толкова съжалявам.
Пръстите ме погалват по брадичката, докосват устните ми. Тогава забелязвам нещо. Нейните нокти. Те са лакирани в черно. Това не е правилно. Това не е…
Тя отмята назад коса — прясно изрусена, изцапана по краищата с кръв от прерязания врат.
И аз осъзнавам своята грешка.
Събуждам се с писък, събаряйки омотаните завивки на пода до леглото. Усещам опашната си кост натъртена. Лежа запъхтяно, оставяйки реалността да проникне в сетивата ми. Но това не се случва. Близостта на съня продължава да ме притиска. Още мога да видя лицето й. Да усетя пръстите й върху устните си. Посягам към косата си и изваждам оттам заплетена съчка. Поглеждам към краката си. По чехлите и крачолите на пижамата ми има полепнала пръст и късчета шума. Около мен се носи вкиснат мирис на урина. Преглъщам конвулсивно.
Знам, че има още нещо, което трябва да уловя бързо, преди да е изпълзяло обратно в сенките като зловещата паякообразна глава от съня ми.
Насилвам се да седна в леглото, намирам опипом ключа на нощната лампа и я запалвам. Вземам тефтера на Мики от шкафчето и бързо го прелиствам до последната изписана страница. Вторачвам се в небрежно надрасканите думи и от тях внезапно, с почти осезаемо „щрак“ в съзнанието ми изниква образ.
Както при онези картинки с оптически илюзии, в които, колкото и да се взираш, виждаш само множество точици или разкривени чертички. А после мръдваш съвсем леко встрани и изведнъж с абсурдна яснота забелязваш скритото изображение. След което вече и сам не можеш да разбереш как, по дяволите, ти е убягвало преди. То е толкова ослепително, толкова побъркващо очевидно.
През цялото време съм гледал нещата погрешно. Всички са ги гледали погрешно. Вероятно защото не са разполагали с последното късче от мозайката. Защото всички снимки на Елайза във вестниците, в телевизионните новини са я показвали отпреди инцидента. Тези снимки, този образ са се превърнали в Елайза, момичето от гората.
Но това не е бил истинският й образ. Не е било момичето, чиято красота бе така безмилостно отнета. Не е било момичето, което господин Халоран и аз се опитахме да спасим.
Най-важното, не е била онази Елайза, която е решила, че вече е време за промяна. Която е боядисала косата си и от разстояние дори не е приличала на себе си.
Никой не е искал да нарани Елайза — важно. КОСАТА.
Шибана работа, мисля си. Шибано „щрак“.
1986–1990
На девет- или десетгодишна възраст бях върл почитател на сериала „Доктор Кой“. Докато навърша дванайсет обаче, той стана муден и безинтересен. По мое мнение нещата взеха да затъпяват, когато на мястото на актьора Питър Дейвисън застъпи Колин Бейкър, който изобщо не беше толкова готин с глупавото си шарено сако и вратовръзка на точки.
Дотогава харесвах всички епизоди, особено ако ставаше дума за „далеките“ или пък краят оставаше висящ.
Трябва да призная, че напрежението от висящия край винаги беше по-забавно от неговото разрешаване, което очаквах с нетърпение цяла седмица. В края на сериите Докторът обикновено бе изправен пред смъртна опасност: заобиколен от орда далеки, канещи се да го изкормят, пътуващ в кораб, който всеки миг ще се взриви, или пък изправен пред огромно чудовище, от което нямаше начин да избяга.
Но винаги се отърваваше благодарение на някоя „балъшка врътка“, както ги наричаше Дебелия Гав. Таен люк, внезапна акция на специалния отряд или поредният невероятен трик, на който бе способна звуковата му отвертка. Макар и да продължавах да харесвам програмата, аз се чувствах леко разочарован. Сякаш ме бяха измамили.