В реалния живот „балъшки врътки“ не съществуват. Не можеш да избегнеш горчивата си участ, защото звуковата ти отвертка работи на същата честота като бутона за самоунищожение на лошия киборг. Просто не става по този начин.
И все пак известно време след като научих за смъртта на господин Халоран, аз се надявах да стане чудо. По някакъв начин да излезе, че той не е умрял. Просто да се появи и да каже на всички: „Всъщност още съм жив. Не го направих аз и ето какво се случи всъщност“.
Предполагам причината бе, че макар да имахме финал, той не беше правилният. Като антикулминация, при която зрителят чувства, че не всичко е наред. Определени детайли остават да го чоплят. „Дупки в сюжета“, както бихме ги нарекли, ако говорехме за „Доктор Кой“. Неща, които сценаристите разчитат, че няма да забележиш. Но ти ги забелязваш дори когато си на дванайсет. Особено когато си на дванайсет. На тази възраст си особено чувствителен към измамата.
Впоследствие хората повтаряха, че господин Халоран бил луд, сякаш това обясняваше всичко. Но дори да си луд или пък двуметров гущер от „Доктор Кой“, в действията ти пак има някаква логика.
Когато обяснявах това на останалите, на Дебелия Гав и Хопо (защото, въпреки че открихме заедно трупа, това не ни сближи особено с Мики), Гав само въртеше отегчено очи, почукваше с пръст по слепоочието си и казваше: „Направил е тая миризляшка история, защото е бил куку, мой човек. Хлопала му е дъската, та чак пушек се е вдигал“.
Хопо обикновено не коментираше освен веднъж, когато спорът ни с Гав заплашваше да прерасне в кавга. Тогава той тихо се намеси:
− Може би си е имал причини, но ние просто не ги разбираме, защото не сме на негово място.
Ако се палех толкова, това вероятно се дължеше на чувството ми за вина. Заради цялото ми участие в историята и най-вече заради проклетия глупав пръстен.
Дали, ако в онзи ден не го бях оставил в къщата на Халоран, всички пак щяха да решат, че е виновен за смъртта на Елайза? Вярно, самоубийството му също допринасяше, но без пръстена може би нямаше така бързо да приключат случая. Щяха да продължат да търсят улики. Оръжието на престъплението. Липсващата глава.
Така и не успях да намеря задоволителен отговор на тези въпроси, да разсея съмненията си. Накрая трябваше да ги зарежа. Да ги сбутам в дъното на съзнанието си, където си мислим, че зарязваме нещата от детинството.
Времето минаваше и събитията от онова лято започнаха да избледняват в паметта ни. Станахме на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет. Изпитите, хормоните и момичетата завзеха мислите ни.
Аз специално имах и други грижи. Състоянието на татко се влошаваше и моят живот постепенно навлезе в коловози, които щяха да ми станат до болка познати през идните години. През деня — учене, а по-късно и работа. Вечер — разправии с все по-безпомощния ми баща и все по-изнервената ми майка. Такова беше моето всекидневие.
Дебелия Гав тръгна със симпатично, леко закръглено момиче на име Черил. Също така лека-полека се стегна. Отначало само ядеше по-малко и караше повече колело. После се записа в клуб по лека атлетика и макар да го представяше като някаква голяма шега, от ден на ден бягаше все по-бързо, а тлъстините му се топяха. В известен смисъл, сякаш смъкваше от себе си старата си същност. Престана да пуска дебелашките си майтапи, учеше по-упорито, а когато не учеше, излизаше с Черил. Както и Мики преди това, постепенно се откъсна от бандата. Така останахме само двамата с Хопо.
Аз, естествено, също смених няколко не твърде сериозни гаджета. Имах си и тайно увлечение по учителката ни по английски — тъмнокоса, със строг вид и невероятни зелени очи. Госпожица Барфърд.
Хопо не се вълнуваше особено от любовта, докато не срещна едно девойче на име Луси — същото, което му изневери с Мики и предизвика скандала на партито, на което аз не отидох.
По онова време не си давах сметка колко здраво е хлътнал Хопо по нея. Имам предвид, че тя не беше нищо особено — симпатична, но невзрачна, дори малко приличаща на мишка. С права кестенява коса и очила. Обличаше се леко странно — с дълги поли с ресни, безформени обувки, блузки на цветя, като някаква хипарка.
Едва по-късно се досетих на кого ми напомня: на майката на Хопо.
Отначало изглеждаше, че двамата си подхождат и се разбират добре. Харесваха едни и същи неща, макар във връзките човек понякога да се преструва, че е така, за да угоди на партньора си. Всички го правим.
Същото важи и между приятелите. Аз не си падах по Луси, но се преструвах, че я харесвам, за да угодя на Хопо. Тогава ходех с едно момиче от по-долния клас. Казваше се Анджи и имаше непокорна къдрава коса и привлекателна дребна фигурка. Не бях чак влюбен, но ме привличаше лековатият й маниер. При цялата лудница вкъщи се нуждаех от нещо подобно.