Няколко пъти излизахме четиримата заедно. Общителният характер на Анджи спояваше компанията, което ме устройваше напълно, защото аз самият не трябваше да полагам усилия. Ходехме на кино или по заведения, докато един уикенд Хопо не предложи нещо различно.
− Хайде да отидем на лунапарк.
Тогава всъщност бяхме на кръчма. Не в „Бикът“, защото бащата на Дебелия Гав никога не би ни сервирал бира. Тази се наричаше „Житният сноп“, чак в другия край на града, където съдържателят не ни познаваше, нито би дал пет пари, ако случайно узнаеше, че сме само на шестнайсет.
Беше месец юни, така че седяхме в градината на заведението, която всъщност представляваше малък заден двор с няколко паянтови маси и пейки.
Както Луси, така и Анджи реагираха ентусиазирано. Аз си мълчах. Не бях ходил в лунапарка от деня на ужасната злополука. Не че умишлено избягвах подобни атракции, просто не изпитвах нужда да ги посещавам.
Излъгах, разбира се. Беше ме страх. Предното лято дори се бях отказал от посещение в Торп Парк[7] под предлог, че имам разстроен стомах. Това донякъде бе вярно. Стомахът ми се обръщаше всеки път, щом си представех, че се намирам на такова място. Виждах единствено Елайза, просната на земята, полуотрязания крак и размазано до кости и хрущяли красиво лице.
− Какво ще кажеш, Ед? — стисна ме за коляното леко подпийналата Анджи и добави в ухото ми: — Ходи ли ти се? Ще ти дам да ме обарваш, докато се возим на влакчето на ужасите.
Идеята беше изкусителна (досега го бях правил само в недотам възбуждащата атмосфера на своята стая), затова неохотно се усмихнах:
− Разбира се. Звучи чудесно.
Изобщо не ми звучеше така, но не исках да изглеждам като бъзльо пред нея, а по някаква причина и пред Луси, която ме изгледа странно, сякаш четеше мислите ми.
Денят на панаира беше горещ. Точно както преди. Анджи също удържа на обещанието си. Обарването не ми донесе цялото удоволствие, което очаквах, но все пак излязох от влакчето на ужасите с осезаема издутина в панталоните. Тя бързо спадна, щом видях къде сме се озовали. Точно до въртележката.
По някаква причина я бях пропуснал преди — може би е била скрита от тълпата или пък умът ми е бил изцяло погълнат от късата, прилепнала поличка на Анджи и онова, което се криеше под нея.
Сега замръзнах, вторачен в пъстрите въртящи се седалки. От някакви тонколони гърмеше с пълна сила гласът на Бон Джоуви. Момичета пищяха от възторг, а служителят усърдно ги тласкаше.
Пищете, ако искате да се въртите по-бързо!
− Ей — побутна ме отстрани Хопо, щом видя накъде гледам. — Добре ли си?
− Да, супер — кимнах, за да не се излагам.
− Защо не се качим и ние? — каза Луси, промушвайки ръка под неговата.
Произнесе го уж невинно, но и до днес съм сигурен, че таеше задна мисъл. Долових в тона й неискреност. Хитрост. Тя знаеше. И й доставяше удоволствие да ме измъчва.
− Нали щяхме да ходим на Колелото на смъртта — възразих.
− Можем да идем там и после. Хайде, Еди. Ще бъде забавно.
Мразех, когато ме нарича Еди. Еди беше детинско име. На шестнайсет предпочитах да се обръщат към мен с Ед.
− Тая въртележка е тъпа — свих рамене. — Но щом ви се дават пари за нея, нямам нищо против.
Луси игриво се обърна към Анджи.
− А ти какво ще кажеш?
И двамата чудесно знаехме какво ще каже Анджи.
− Щом всички сте навити, аз съм лесна.
За първи път съжалих, че е така. Прииска ми се тя поне веднъж да покаже гръбнак, характер. Да не се пуска толкова лесно на другите.
− Чудесно — ухили се Луси. — Да вървим.
Наредихме се на опашката. Сърцето ми препускаше, усещах дланите си потни и лепкави. Струваше ми се, че ще повърна още преди да съм се качил на въртящите се седалки.
Дойде нашият ред и аз помогнах на Анджи да се качи, мъчейки се да изглеждам като безстрашен кавалер. Но щом поставих крак върху разнебитената дървена платформа, спрях. Нещо се бе появило в самия край на полезрението ми. Съвсем смътно, но достатъчно, за да ме накара да се обърна.
Край влакчето на ужасите стоеше висока, слаба фигура. Цялата облечена в черно. Прилепнали черни дънки, разпасана риза и широкопола черна каубойска шапка. Беше с гръб към мен, но така дори по-добре виждах дългата белезникаворуса коса, падаща над врата.
Още ли си с мен, Еди?
Абсурдно. Невъзможно. Нямаше начин това да е господин Халоран. Той бе мъртъв. Погребан. От друга страна, същото важеше и за Шон Купър.