− Ед? — погледна ме озадачено Анджи. — Добре ли си?
− Аз…
Вдигнах бързо глава към нея, после се извърнах в обратната посока. Високата фигура се бе размърдала. Видях тъмната й сянка да изчезва зад ъгъла.
− Извинявай, налага се да свърша нещо — казах и скочих от въртележката.
− Ед! Не можеш просто да избягаш!
Ако тя изобщо бе способна да се гневи, това бе един от тези случаи. Близостта ни от влакчето на ужасите надали скоро щеше да се повтори, но в момента си имах по-сериозен проблем. Трябваше да вървя. Трябваше да разбера.
− Съжалявам — избъбрих и закрачих през навалицата. Докато стигна мястото, където бе стояла фигурата, тя вече се изгубваше зад сергиите с балони и захарен памук. Тръгнах по-бързо, разбутвайки хората. Те цъкаха с език и ме ругаеха, но не ме беше грижа.
Не знам дали вярвах, че привидението, което преследвах, е истинско, но това нямаше да е първото ми преживяване с духове. Дори като тийнейджър редовно проверявах вечер през прозореца дали Шон не се спотайва долу. Също се притеснявах, че всяка неприятна миризма може да предвещава допира на гниеща ръка върху лицето ми.
Минах покрай блъскащите се колички и кулата с падаща платформа — привличала цели тълпи навремето, а сега изместена от далеч по-големи и вълнуващи атракции. Вече настигах фигурата, когато тя внезапно спря. Аз се спотаих зад една количка за хотдог, наблюдавайки я как бърка в джоба си и вади пакет цигари.
Тогава осъзнах грешката си. Ръцете. Не бледи и с тънки пръсти, а кафяви и загрубели, с нащърбени нокти. Фигурата се обърна и аз се взрях в обветреното й лице. То беше покрито с отчетливи, сякаш изрязани с нож бръчки, с очи, дълбоко хлътнали сред тях, подобни на сини камъчета. Жълтеникава брада се спускаше от челюстта почти до гърдите. Това не беше господин Халоран, нито дори млад мъж, а някакъв стар циганин от панаира.
− Какво си ме зяпнал, синко? — прозвуча гласът му като чакъл в ръждива кофа.
− Аз, нищо… извинете.
Отдръпнах се и поех назад толкова бързо, колкото ми позволяваха сетните останки от накърненото ми достойнство. Щом се отдалечих достатъчно, поспрях и се помъчих да дишам нормално, да овладея вълните от гадене, заплашващи да ме погълнат. Накрая тръснах глава и вместо да повърна, от гърлото ми бликна смях. Никакъв господин Халоран, никакъв Тебеширен човек, а най-обикновен циганин, който навярно дори криеше плешиво теме под каубойската си шапка.
Щурава работа. Точно като шибаното джудже от филма „Не поглеждай сега“. Бяхме го гледали тайно у Дебелия Гав, защото бяхме чули, че Доналд Съдърланд и Джули Кристи действително „го правят“ пред камерата. Всъщност останахме разочаровани, защото не се виждаше почти нищо от Джули Кристи и твърде много от кльощавия бял задник на Съдърланд.
− Ед! Какво става?
Хопо се задаваше тичешком към мен, следван от двете момичета. Явно всички бяха слезли преждевременно от въртележката и Луси не изглеждаше никак щастлива.
Спрях да се смея, за да не ме помислят за побъркан.
− Стори ми се, че видях господин Халоран. Тебеширения човек.
− Какво? Да не се шегуваш?
− Не, сериозно — поклатих глава. — Но не беше той.
− Естествено — намръщи се Хопо. — Нали е мъртъв.
− Знам, но просто…
Огледах тревожните им озадачени лица и въздъхнах.
− Добре де, сбърках. Глупаво беше от моя страна. Сигурно е от жегата.
− Ела, да пийнем нещо — рече Хопо, все още притеснен.
Анджи от своя страна се поусмихна и ми протегна ръка. Бях простен. Твърде лесно. Както винаги.
И все пак я улових. С благодарност. И тогава тя попита:
− Кой е Тебеширения човек?
Скоро след това се разделихме. Предполагам, че не сме имали много общо, нито сме се познавали твърде добре. А може би аз вече съм бил младеж с твърде много история и емоционален багаж, нуждаещ се от по-специална личност, с която да го сподели. Вероятно затова толкова дълго останах заклет ерген. И досега не съм намерил своята половинка. Не знам дали ще я намеря някога.
След лунапарка целунах Анджи за довиждане и поех морно към къщи във все още душния следобед. Хората търсеха убежище от жегата в задните дворове и градините на бирариите, а улиците изглеждаха странно опустели. Рядко се мяркаха дори коли — никой не искаше да се пържи твърде дълго под нагорещените им тенекии.
Свърнах в нашата пресечка, все още леко замаян от случката на панаира. Чувствах се и доста глупав. Как можах да се поддам толкова лесно? Ама че идиот. Всичко бе просто игра на въображението. Поредната заблуда.