Минах по пътечката и бутнах входната врата. Татко седеше в любимото си кресло в хола, вперил празен поглед в телевизора. Заварих майка си в кухнята да приготвя вечерята. Очите й бяха зачервени като от плач. Странно. Тя никога не плачеше. Предполагам, че поне в това отношение се бях метнал на нея.
− Какво има? — попитах.
Мама избърса очи, но не си направи труда да ме уверява, че всичко е наред. Тя също и не лъжеше. Поне така си мислех тогава.
− Баща ти — промълви.
Сякаш можеше да е друго. Днес ме е срам да го призная, но по онова време го мразех заради болестта му. Заради нещата, които тя го караше да говори и върши. Заради кухия изгубен взор и всичко, които мама и аз трябваше да търпим. Като тийнейджър копнееш единствено животът ти да бъде нормален, а вкъщи животът с него бе тъкмо обратното.
− Какво е направил пак? — попитах със зле прикрита досада.
− Забрави коя съм — отвърна тя и очите й се наляха отново. — Занесох му обяда, а той за момент ме погледна така, сякаш не ме познава.
− О, мамо.
Притеглих я към себе си и я прегърнах с всички сили, сякаш можех да изцедя мъката и болката. Но в същото време се запитах дали пък забравата не носи добро.
Дали паметта не е истинският убиец.
2016
− Никога не предполагай — ми каза веднъж баща ми. — Това само те прави кръгъл глупак.
Когато го изгледах неразбиращо, той продължи:
− Виждаш ли този стол? Вярваш ли, че утре сутринта ще бъде пак там?
− Да.
− Значи предполагаш.
− Вероятно.
Татко взе стола и го постави върху масата.
− Единственият начин да си сигурен, че ще си остане на същото място, е да го заковеш за пода.
− Чакай, това е хитруване.
Гласът му стана по-сериозен.
− Хората постоянно хитруват, Еди. А също и мамят. Ето защо е важно да подлагаш всичко на съмнение. Да гледаш отвъд очевидното.
− Добре — кимнах.
Кухненската врата се отвори и мама влезе при нас. Погледна стола, после татко и мен и поклати глава.
− Не съм сигурна дали искам да знам.
Никога не предполагай. Гледай отвъд очевидното. Съмнявай се във всичко.
Ние приемаме нещата за даденост, защото така е по-лесно. Защото ни мързи да мислим прекалено, особено за неприятни неща. Но това може да води до недоразумения, а в някои случаи — и до трагедии.
Дебелия Гав открадна колело и това доведе до смърт. Защото беше лекомислено хлапе, което не е предвидило последствията. Мама реши, че ако каже на татко за Хана Томас, това няма да навреди на никого, защото съпругът й ще опази тайната. А после едно момче задигна малък сребърен пръстен и се опита да го върне обратно, защото смяташе, че върши добро дело. И разбира се, дълбоко грешеше.
Предполагането може да ни скрои и други номера. Да скрие от нас същността на хората, дори да ни накара да виждаме други вместо тях. Аз предположих, че Ники е посетила баща си в „Света Магдалена“, а излезе, че е била Клои. Предположих, че преследвам господин Халоран на панаира, а се оказа просто някакъв стар циганин. Дори Пени, възрастната дама от градината, бе вкарала всички в мъглата на предположенията. Те смятаха, че чака мъртвия си годеник, Фердинанд. Но не Фердинанд е бил нейн годеник, а бедният Алфред. През всичките тези години тя е очаквала своя любовник.
Пример не за неувяхваща любов, а за изневяра и сбъркана самоличност.
На другата сутрин още със ставането се хващам за телефона. Всъщност първо изпивам няколко чаши изключително силно кафе, изпушвам пет-шест цигари и чак тогава се хващам за телефона. Звъня на Гав, на Хопо, а после и на Ники. Както и съм очаквал, тя не вдига. Оставям й объркано съобщение, което съм почти сигурен, че ще изтрие, без да прослуша. Накрая набирам номера на Клои…
− Не знам, Ед, не съм сигурна…
− Направи го, заради мен.
− Не съм говорила с него от години. Не сме особено близки.
− Тъкмо подходящ случай да се сближите.
Тя въздъхва.
− Да знаеш, че бъркаш.
− Може би. А може би не. Позволи ми да ти напомня, че си ми длъжница.
− Добре, добре. Но не разбирам, защо е толкова важно. И то тъкмо сега. Всичко се е случило преди трийсет години, по дяволите. Защо просто не го зарежеш?
− Не мога.
− Не е заради Мики, нали? Той положително не го заслужава.
− Не. — Мисля си за господин Халоран и за онова, което откраднах. — Но някой друг може би го заслужава.
„Брястовете“ е малко пенсионерско селище недалеч от Борнмът. Има още десетки подобни на него, пръснати по южното крайбрежие. Всъщност целият южен бряг представлява една огромна пенсионерска общност, макар някои райони да са по-луксозни от други.