Следва да се признае, че „Брястовете“ не блести с нищо особено. Група квадратни, непретенциозни къщи, разположени в края на пътя и леко овехтели. Градините са все още изрядно поддържани, но боята е олющена и напукана, а покривите — потъмнели от времето. Паркираните коли също разказват своя собствена история. Малки лъскави коли, несъмнено почиствани с религиозно усърдие всяка неделя, но вече натрупали годинки. Мястото не е лошо да доживееш старините си. От друга страна, не е и кой знае какво след четиридесет години бъхтене.
Понякога ми минава през ума, че всичко, към което се стремим в живота, в крайна сметка е безсмислено. Работим усърдно, за да купим хубав, просторен дом за семейството си и да се разкарваме наоколо в последен модел джип. После децата порастват, изнасят се и ние го заменяме с по-икономичен автомобил (може би с достатъчно място за кучето на задната седалка). Но ето че един ден се пенсионираме и огромната фамилна къща се превръща в затвор с празни, събиращи прах стаи и двор, който навремето е бил чудесен за барбекюта, но сега изисква твърде много поддръжка. При това децата вече имат свои барбекюта, така че сменяме и къщата. И си казваме, че сме постъпили добре, защото малките помещения по-трудно се запълват от самотата. Ако имаме късмет, Господ ни прибира, преди да се преместим още веднъж в единична стая с решетки на прозорците, неспособни да избършем дори собствения си задник.
Воден от подобни ведри мисли, паркирам в тясното пространство между две съседни алеи пред номер двайсет и три. Отивам до вратата и натискам звънеца. Изчаквам няколко секунди. Вече се каня да позвъня отново, когато през матовото стъкло виждам смътните очертания на приближаваща фигура. Веригата се сваля и ключалката изщраква. Обитателят явно се отнася сериозно към сигурността. Но това едва ли е учудващо, имайки предвид професията му.
− Едуард Адамс?
− Да.
Той протяга ръка и аз след миг колебание я стисвам.
За последно съм виждал отблизо инспектор Томас на прага на собствения си дом преди трийсет години. Той е все така слаб, но по-нисък, отколкото го помня. Не ще и дума, че аз съм се издължил оттогава, но е вярно също и че възрастта смалява хората. Сетните останки от някога тъмната му коса са посивели. Квадратното лице е по-скоро изпито, отколкото сурово. Той все още прилича на човече от „Лего“, но поомекнало.
− Благодаря, че приехте да се видим — казвам.
− Признавам, че отначало не бях сигурен, но Клои разпали любопитството ми.
Той се дръпва навътре.
— Заповядайте, влезте.
Пристъпвам в тясното сумрачно антре. Мирише на готвено и на ароматизатор за въздух. Особено на второто.
− Всекидневната е напред, вляво.
Отварям вратата и се озовавам в изненадващо голямо помещение с бежова мека мебел и завеси на цветя. Избирани от бившата половинка навярно.
Според Клои дядо й се преместил на юг преди няколко години, след пенсионирането си от полицията. Не след дълго съпругата му починала. Чудя се дали тогава е престанал да пребоядисва белите стени и да плеви градината.
Инспектор Томас с жест ме кани да седна на по-малко износеното от двете кресла.
− Нещо за пиене?
− Не, благодаря. Току-що пих кафе. — Това е лъжа, но не искам да превръщам случая в социална визита — не и при темите, които смятам да обсъдя.
− Добре. — Той поспира объркано за момент.
Явно рядко посреща гости и не знае как да се държи, когато в дома му има чужд човек. Също като мен.
Накрая сяда сковано с ръце върху коленете.
− И тъй, убийството на Елайза Рендъл. Дълго време мина оттогава. Били сте още деца, когато сте я открили, нали?
− Да.
− А сега имате теория кой е извършителят?
− Именно.
− Тоест според вас полицията е сбъркала?
− Мисля, че всички сме сбъркали.
Той потърква брадичка.
− Косвените улики бяха убедителни. Но въпреки това си остават косвени. Ако Халоран сам не си беше прерязал вените, навярно нямаше да успеем да го осъдим. Единственото веществено доказателство беше пръстенът.
Усещам как бузите ми се изчервяват. Дори и днес. Пръстенът. Все този проклет пръстен.
− Но не сте разполагали с оръжие на престъплението, нито с кървави следи… А и главата й така и не беше открита.
Томас ме поглежда по-остро и трийсетте години сякаш се заличават. Очите му припламват както някога и той се привежда напред.
− Каква е тогава вашата теория? — пита.
− Може ли първо аз да ви задам няколко въпроса?
− Естествено. Но не забравяйте, че не съм работил по случая отблизо. Бях обикновен участъков полицай.