− Не става дума за случая, а за вашата дъщеря и отец Мартин.
Той видимо се наежва.
− Не разбирам какво общо има това.
Всичко, казвам си наум.
− Направете го заради мен.
− А мога и просто да ви посоча вратата.
− Можете.
Чакам да видя дали блъфът ми ще подейства. По всичко личи, че иска да ме изгони, но разчитам любопитството и инстинктът му на ченге да надделеят.
− Добре — кимва накрая. — Но не заради вас, а заради Клои.
− Разбирам.
− Не, не разбирате. Тя е всичко, което ми остана. Днес я чух за първи път от три години насам. Ако говоря с вас, то е само защото се надявам да я видя отново.
− Искате да я убедя да ви посети?
− Тя явно ви слуша.
Не съвсем, но все пак ми е задължена.
− Ще направя каквото ми е по силите.
− Добре. Ще съм ви благодарен. — Той се обляга назад. — Е, питайте.
− Какво беше отношението ви към отец Мартин?
Томас изсумтява.
− Смятам, че е достатъчно очевидно.
− Ами към Хана?
− Обичах я, разбира се. Тя ми беше дъщеря.
− Дори и след като забременя?
− Тогава бях разочарован. Като всеки родител. А също и ядосан. Вероятно по тази причина ме е излъгала относно бащата.
− Набеждавайки Шон Купър.
− Да. Не биваше да го прави. По-късно съжалявах за думите си по адрес на момчето. Но тогава, ако не беше вече мъртъв, щях да го убия.
− Както сте се опитал да убиете преподобния?
− Той сам си го изпроси. — На устните му се появява тънка усмивка. — Май трябва да благодаря на баща ви, задето ми го посочи.
− Май е така.
Събеседникът ми въздъхва.
− Хана не беше идеална. Просто нормална тийнейджърка. Разправяхме се за грима й, за късите поли. После, когато тръгна с привържениците на отеца, дори се зарадвах. Реших, че най-сетне ще влезе в правия път. — Горчив смях. — Колко съм грешал само. Проклетникът съсипа близостта помежду ни. После само се карахме.
− Имахте ли скандал и в деня на убийството на Елайза?
− Един от най-лошите.
− По какъв повод?
− Беше отишла да го посети в църквата. Да му каже, че ще задържи бебето. И че ще го чака.
− Била е влюбена в него.
− Хана беше още дете. Нямаше си понятие от любов. — Той поклаща глава. — Вие имате ли деца?
− Не.
− Умно решение. Спестили сте си много болка. От мига, в който се родят, те изпълват сърцето ти с обич… и с ужас. Особено момиченцата. Искаш да ги предпазиш от всичко. А щом не успееш, имаш чувството, че си се провалил като баща.
Помествам се неловко. Стаята не е особено топла, но ми става горещо, задушно. Опитвам се да върна разговора в руслото му.
− Значи казвате, че Хана е ходила при отец Мартин в същия ден, когато Елайза е била убита?
Томас се прокашля.
− Да. Стана голяма кавга и тя избяга от къщи. Не се прибра за вечеря. Затова и бях излязъл онази нощ. Да я търся.
− Ходихте ли до гората?
− Мина ми през ум, че може да е отишла там. Знаех, че е едно от местата им за срещи. — Той смръщва вежди. — Всичко това е описано в показанията ми.
− Халоран и Елайза също са се срещали в гората.
− Да, много хлапета ходеха там да вършат глупости. Хлапета и… извратеняци.
Свеждам очи от начина, по който изплюва последната дума.
− Аз боготворях господин Халоран — казвам. — Но предполагам, че е бил просто поредният възрастен мъж, падащ си по невръстни момичета. Също като отеца.
− Не, Халоран не беше като него. Не оправдавам действията му, но двамата бяха много различни. Мартин беше лъжец, служещ си с божието име, за да удовлетворява низките си страсти. Той промени Хана. Преструваше се, че я изпълва с любов, докато през цялото време я изпълваше с омраза. А накрая, за капак, напълни и корема й със своето копеле.
Сините му очи горят, в ъгълчетата на устата му се е насъбрала пенеста слюнка. Хората казват, че няма нищо по-силно от любовта. И са прави. Ето защо в нейно име се извършват най-големите злодейства.
− Затова ли го направихте? — питам тихо.
− Кое да съм направил?
− Отишли сте там и сте я видели сред дърветата, нали? Просто да стои и да го чака, както обикновено? Тогава ли ви причерня? Сграбчихте ли я, задушихте ли я преди дори да успее да се обърне? Може би не сте имали сили да я погледнете в лицето, а когато сте го сторили, когато сте осъзнали грешката си, е било твърде късно. А после сте се върнали и сте я нарязали на парчета. Не съм сигурен защо. За да скриете трупа по-лесно? Или просто да оплетете конците…
− Какви ги дрънкате, по дяволите?
− Вие сте убили Елайза, защото сте я взели за Хана. Те бяха с еднакво телосложение, а Елайза дори беше изрусила косата си. Лесно е било да ги сбъркате в тъмното, още повече под влияние на бушуващите емоции, на гнева. Били сте бесен на своята дъщеря — отровена, покварена, носеща копелето на отеца…