Дебелия Гав винаги получаваше купища подаръци. Не само защото техните бяха богати, а и защото имаше безброй роднини. Чичовци, лели, братовчеди, баби и дядовци, прабаби и прадядовци.
Завиждах му и за това. Освен родителите си аз имах само една баба, която посещавах рядко, защото живееше далеч, а освен това беше и малко „куку“, както се изразяваше баща ми. Не обичах да й ходя на гости. Всекидневната й винаги бе твърде отоплена и задушна, а по телевизора се въртеше един и същ глупав сериал.
„Джули Андрюс е прекрасна, нали?“ въздишаше тя с навлажнени очи, а ние всички трябваше да кимаме и да казваме „да“, докато ядем размекнати курабии от ръждивата тенекиена кутия с препускащи еленчета отстрани.
Родителите на Дебелия Гав всяка година му организираха голямо парти. Този път щяха да правят барбекю, на което бяха поканили илюзионист, а по-късно щеше да има дори дискотека.
Мама сбърчи нос, щом видя поканата. Знаех, че не харесва особено семейството на Гав и веднъж я чух да казва на татко, че били парвенюта. Тогава още не знаех какво значи думата и реших, че ги подозира в някакво тайно извращение.
− Чак пък дискотека — изкоментира сега с тон, от който не ми стана ясно дали одобрява, или не.
− Звучи забавно — обади се татко от мивката, където миеше чиниите.
− Да, но вие не можете да дойдете — побързах да уточня. — Това е детски купон.
− Всъщност можем — посочи поканата майка ми. — Тук пише: „Добре дошли, родители. Носете си наденичка“.
Погледнах още веднъж и се намръщих. Идеята не ми се стори добра. Никак.
− Е, какъв подарък ще вземеш на Дебелия Гав? — попита ме Хопо.
Седяхме върху катерушката в парка, като клатехме крака и смучехме ледени близалки. Мърфи, старият черен лабрадор на Хопо, дремеше в сянката на земята под нас.
Беше към края на юли, почти два месеца след ужасния инцидент в парка и седмица преди рождения ден на Гав. Нещата се връщаха в обичайното си русло, което напълно ме устройваше. Не бях от момчетата, обичащи вълненията и неочакваните обрати. Още тогава, както и сега, предпочитах рутината. Дори на дванайсет, бельото в чекмеджето ми бе акуратно сгънато, а книгите и касетките ми с музика — подредени по азбучен ред.
Вероятно причината се криеше в това, че всичко друго у дома бе някак хаотично. Дори къщата ни не беше напълно довършена — още една разлика между моето семейство и тези на съучениците ми, повечето от които живееха в нови, спретнати и еднакво изглеждащи къщи с правоъгълни морави отпред.
Нашата беше викторианска, стара и грозна, вечно заобиколена от строителни скелета. Отзад имаше голяма, буренясала градина, до чийто край все не успявах да си пробия път, а в поне две от стаите на горния етаж през тавана се виждаше небето.
Мама и татко я купили с идеята да я постегнат, когато съм бил съвсем малък. Осем години по-късно, по моя преценка, тя все още се нуждаеше от доста стягане. Основните стаи бяха сравнително годни за живеене, но коридорите и кухнята бяха на гола мазилка. Освен това никъде нямаше килим или мокет.
Неремонтираната баня на втория етаж съдържаше праисторическа емайлирана вана с вечния паяк, дремещ в ъгъла й, една течаща мивка и стара клозетна чиния, чието чугунено казанче се пускаше с дълга верига. Душ нямаше.
За едно дванайсетгодишно момче това бе наистина конфузно. Не притежавахме дори електрическо отопление, а татко трябваше да цепи дърва отвън и да ги мъкне в къщата, за да разпалва огъня като през средновековието.
− Кога ще довършим къщата? — попитах веднъж.
− Строителните работи изискват време и пари — отвърна татко.
− Толкова ли нямаме пари? Нали мама е доктор. Дебелия Гав казва, че докторите били червиви с пари.
Той въздъхна.
− Обсъждали сме го и преди, Еди. Дебе… Гавин невинаги е прав за всичко, а и не забравяй, че моята работа не е така редовна или добре платена, както някои други.
Понякога не издържах и изтърсвах нещо от рода на: „Защо не вземеш да си намериш свястна работа?“. Но това само го разстройваше и гледах да не го правя.
Знаех, че татко се чувства гузен, защото не печели толкова, колкото мама. Между статиите за списанията се опитваше да пише и книга.
Нещата ще се променят, когато излезе първият ми бестселър — обичаше да казва с усмивка и намигване, все едно се шегува, но според мен тайно се надяваше един ден това наистина да стане.