− НЕ! Аз обичах Хана. Исках да задържи бебето. Да, смятах, че трябва да го даде за осиновяване, но никога не бих я наранил. Не и моята мила Хана. Никога…
Той се изправя рязко.
− Не биваше изобщо да ви пускам тук. Помислих, че наистина може да знаете нещо, но това… Това е моментът, в който ви моля да напуснете дома ми.
Взирам се в него. Очаквам да забележа в лицето му вина или страх, но греша. Там има единствено гняв и болка. Много болка. Отвращавам се от себе си. Чувствам се като презряна твар. И най-вече чувствам, че съм безумно далеч от истината.
− Съжалявам, аз…
Погледът му ме изпепелява чак до костите.
− Съжалявате, задето ме обвинихте в убийството на собствената ми дъщеря? Това едва ли поправя нещата, господин Адамс.
− Да. Напълно сте прав. — Ставам и тръгвам към вратата, когато чувам зад гърба си:
− Почакайте.
Обръщам се. Той приближава към мен.
− Заслужавате да ви ударя заради онова, което казахте току-що…
Усещам задаващо се „но“. Или поне така се надявам.
− Но сгрешена самоличност? Интересна теория.
− Също и погрешна.
− Може би не напълно. Сбъркали сте само човека.
− В смисъл?
− Освен Халоран никой друг нямаше мотив да нарани Елайза. Но Хана? Отец Мартин разполагаше с много поддръжници. Ако някой от тях е узнал за връзката им, за бебето, може да е бил достатъчно луд, та да убие заради него.
Размислям върху думите му.
− Да не би да имате представа къде са те сега?
Томас поклаща глава.
− Не.
− Ясно.
Той потърква брадичка, като че ли се колебае за нещо. Накрая заговаря отново.
− Онази нощ, докато търсех Хана край гората, забелязах някого. Беше далеч и в тъмното видях само, че носи нещо като работен гащеризон и накуцва.
− Не помня да съм чел за друг заподозрян…
− Изобщо не се занимавахме с него.
− Защо?
− Вече си имахме виновник, при това мъртъв. Удобно спестяващ разходите за разследване. А и моето описание бе твърде оскъдно.
Той е прав. Макар че от това не ми става по-леко.
− Във всички случаи благодаря, че ме приехте.
− Трийсет години са дълго време. Може никога да не откриете отговорите, които търсите.
− Знам.
− Или по-лошо. Да получите отговори, но да не са онези, които искате.
− Знам и това.
Докато стигна до колата и се кача в нея, целият треперя. Смъквам страничния прозорец и бръквам в джоба си за цигарите. Вадя една и жадно я запалвам. На влизане в дома на Томас съм спрял звука на мобилния си телефон. Сега проверявам и виждам, че имам пропуснато обаждане. Дори две. Откога съм толкова търсен?
Прослушвам гласовата поща. Има две пропукващи съобщения — първо от Хопо, а после и от Гав. Двамата казват едно и също:
− Ед, става дума за Мики. Разбрали са кой го е убил.
2016
Те седят на обичайното си място, необичайното е само това, че Гав вместо диетична кола има халба бира пред себе си.
Едва съм седнал при тях със своята бира, когато той шляпва вестник на масата пред мен. Взирам се в заглавието.
МЕСТНИ МЛАДЕЖИ АРЕСТУВАНИ
ЗА НАПАДЕНИЕ КРАЙ РЕКАТА
Двама петнайсетгодишни младежи са разпитвани във връзка със смъртта на местния писател Мики Купър. Те са били задържани в петък след опит за обир в същия участък на крайбрежната алея. Полицията не изключва никакви версии относно връзката между двата инцидента.
Преглеждам останалата част от историята. Дори не съм чул за опита за обир, но пък съзнанието ми напоследък е ангажирано с други неща. Смръщвам чело.
− Нещо не е наред ли? — пита Гав.
− Тук никъде не се твърди, че действително са нападнали Мики — изтъквам. — Всичко са само догадки.
− Е, и — свива рамене той. — Не виждаш ли, че нещата се връзват? Не е имало нищо общо с книгата, нито с тебеширените човечета. Просто две копеленца са се опитали да изкарат лесни пари.
− Предполагам. Знае ли се поне кои са?
− Чух, че единият бил от твоето училище. Някой си Дани Майърс.
Дани Майърс. Вероятно трябва да съм изненадан, но не съм. Дани открай време си е склонен към асоциално поведение. Нищо в човешката природа вече не ме изненадва. И все пак…
− Не изглеждаш твърде убеден — отбелязва Хопо.
− Че Дани се е опитал да обере някого? Ни най-малко. Но да убие Мики…