Това ми звучи твърде лесно. Твърде очевидно. Никога не предполагай.
− Напротив — махвам с ръка. — Гав има право. Това е най-вероятното обяснение.
− Какви само станаха днешните деца, а?
− Да — отвръщам бавно. — Направо да не знаеш на какво са способни.
Настава мълчание. То се проточва. Всички отпиваме от халбите си.
− Мики щеше да се подразни, че са го нарекли „местен писател“ — обаждам се аз накрая. — Би очаквал поне „автор на бестселъри“.
− И по-лоши неща са го наричали — изсумтява мрачно Гав. — Още не мога да повярвам, че е платил на Клои да те шпионира. И че ни е изпратил онези писма.
− Вероятно просто е искал да разнообрази сюжета. Използвал ги е като художествено средство.
− Е, поне в измишльотините го биваше — казва Хопо.
− И в забъркването на говна — добавя Гав. — Да се надяваме, че всичко ще приключи дотук.
− Пия за това — вдига халбата си Хопо.
Аз също посягам към своята, но съм твърде разсеян и я бутвам през ръба на масата. Успявам да я сграбча навреме, така че да не се разбие на пода, но течността се излива в скута на Гав.
− Няма проблем — махва той и забърсва с длан пяната от дънките си. За сетен път съм поразен от контраста между силните му ръце и слабите, измършавели крака.
Силни крака.
Думите внезапно, неканени, изникват в съзнанието ми.
Той ги води всичките за носа. Той ходи.
Изправям се толкова рязко, че едва не прекатурвам и останалите чаши.
Това е едно от местата им за срещи.
− Какво ти става, по дяволите? — улавя бирата си Гав.
− Бил съм прав — отвръщам.
− За кое?
Вторачвам се в тях.
− Грешал съм, но съм бил прав. Имам предвид, че е напълно налудничаво… но се връзва. Мамка му. Всичко се връзва.
Той е дяволът, но предрешен. Признай си.
− Ед, ще ни обясниш ли най-сетне? — пита Хопо.
− Знам кой е убил Момичето от въртележката. Елайза. Знам какво се е случило с нея.
− Какво?
− Божие дело.
− Вече ви казах по телефона, господин Адамс. Часовете за свиждане приключиха.
− А аз ви казах, че трябва да го видя. Важно е.
Сестрата — строгата и набита, която ме посрещна предния път — оглежда и трима ни. Хопо и Дебелия Гав също са настояли да дойдат. Старата банда. На своето последно приключение.
− Въпрос на живот и смърт, предполагам?
− Да.
− И не може да изчака до утре сутринта?
− Не.
− Преподобният няма да избяга никъде.
− Не съм толкова сигурен.
Нещо в изражението й се променя. И аз си давам сметка, че тя знае. Всички знаят, но са си мълчали.
− Предполагам, тези неща не се приемат добре, нали? — продължавам. — Когато пациентите се измъкват. Когато ги хващате да бродят навън. Затова е по-добре да ги прикривате. Особено ако искате църквата да продължи да ви плаща.
Очите й се присвиват.
− Добре, елате. А вие двамата — тя посочва с показалец Хопо и Гав — ще чакате тук. — После отново се обръща сурово към мен. — Пет минути, господин Адамс.
Последвам я по коридора. Над главите ни ярко блестят луминесцентни лампи. Денем това място почти успява да мине за нещо по-различно от болница. Но не и нощем. Защото в подобни институции нощ няма. Винаги е светло и винаги шумно. Пъшкания, стенания, скърцане на врати, меки стъпки на санитарни обувки по линолеума.
Стигаме до стаята на свещеника. Госпожа Добродушие ми отправя последен предупредителен поглед и ми показва пет разперени пръста, преди да почука.
− Отец Мартин? Водя ви гостенин.
За един налудничав миг очаквам вратата да се отвори и той да застане на прага със студена усмивка на уста.
Признай си.
Но разбира се, единственият отговор е мълчанието. Сестрата прави самодоволна физиономия и полека отваря.
− Отец Мартин?
Долавям неувереността в гласа й едновременно с полъха на студен въздух.
Без да изчаквам повече, се промушвам край нея. Стаята е празна. Крилата на прозореца зеят широко отворени, а вятърът подмята завесите. Обръщам се към сестрата.
− Прозорците не се ли заключват?
− Досега не е ставало нужда… — заеква тя.
− Макар да сте знаели, че си прави разходки?
Тя ми отвръща с нетрепващ взор.
− Той излиза само когато е разстроен.
− И предполагам, днес случаят е такъв?
− Всъщност да. Имаше посещение. Вероятно го е развълнувало. Но никога не отива далеч.
Изтичвам до прозореца и се надвесвам навън. Вече се е смрачило съвсем, но ясно различавам тъмната маса на гората. До нея лесно може да се стигне пеша. А после, скрит от дърветата, можеш да отидеш където пожелаеш.