− Няма какво да му стане навън — успокоява ме сестрата. — Обикновено се прибира сам.
− Казахте, че е имал посещение. От кого?
− Беше дъщеря му — Клои.
Обзема ме хлад.
Чувал ли си вица за педофила в гората? Да ти имам проблемите. Аз трябва да се прибирам самичък.
− Ще пусна алармата — казва сестрата.
− Не. Повикайте полиция. Веднага.
Прехвърлям крак през перваза.
− Къде си мислите, че отивате?
− В гората.
Тя е по-малка, отколкото когато бяхме деца. Не само заради перспективата ми на възрастен. Дърветата наистина постепенно са отстъпили назад пред жилищния квартал, растящ по-бързо от старите дъбове и явори. Тази вечер обаче отново изглежда огромна и гъста. Мрачно, усойно място, пълно със стаени опасности и дебнещи създания.
Аз вървя напред. Сухите съчки пращят под нозете ми, а фенерът, който сестрата неохотно ми е заела, осветява пътя пред нас. Няколко пъти лъчът улавя светещи като въглени очи на животинки, които бързо се шмугват в покрова на тъмнината. Хрумва ми, че има дневни създания и нощни създания. А аз въпреки своята безсъница и сомнамбулизъм не съм от последните.
− Добре ли си? — прошепва Хопо зад гърба ми, карайки ме да подскоча.
Той е настоял да ме придружи. Гав е останал в дома, за да се увери, че ще повикат полиция.
− Да — отвръщам също шепнешком. — Просто се сетих как идвахме тук, в гората, като деца.
− Аз също.
Чудя се защо ли шепнем. Нали няма кой да ни чуе освен нощните създания. Напълно е възможно да греша и той да не е тук. А Клои да ме е послушала и да си е намерила стая за нощувка. Може би…
Писъкът се разнася от гъсталака като вопъл на изгубена душа. Самите дървета сякаш потреперват, а облак от пляскащи черни криле се издига високо в нощното небе.
Кръвта ми се смръзва, мозъкът на костите ми се превръща в лед. Поглеждам към Хопо и двамата се впускаме в бяг. Лъчът на фенера подскача, хвърляйки разпокъсани сенки. Прескачаме клони и преплетени буренаци, докато не се озоваваме на малка полянка, както преди. Точно като в съня ми…
Спирам и Хопо се блъсва в мен. Осветявам наоколо. На земята пред нас е разпъната малка едноместна палатка. Тя е леко килната, а пред нея има раница и купчина дрехи. Клои не се вижда никъде. Изпитвам краткотрайно облекчение, докато не се вглеждам по-внимателно в купчината. Тя е прекалено голяма. Прекалено обемиста. Това не са дрехи, а… тяло.
Не. Втурвам се напред и падам на колене.
− Клои.
Свалям качулката от главата й. Лицето й е бледо, а около шията й има червени следи, но тя диша. Плитко, хрипливо, но диша. Не е мъртва. Все още не.
Явно сме стигнали тъкмо навреме и колкото и да съм искал да видя отеца, да се изправя срещу него, това ще трябва да почака. Засега Клои е по-важна. Поглеждам към Хопо, който стои неуверено в края на поляната.
− Повикай линейка.
Той кимва, вади телефона си и се намръщва.
− Почти няма сигнал.
Все пак го вдига към ухото си… и внезапно телефонът изчезва. Не само той, но и цялото му ухо. Там, където е било, сега е останала само зееща, кървава дупка. Виждам сребрист проблясък, бликване на тъмна кръв и ръката му пада към кръста, крепяща се само на няколко сухожилия.
Чувам писък. Но не от Хопо. Той стои като истукан, а сетне просто се свлича на земята с гърлен стон. Писъкът е от мен.
Преподобният прекрачва проснатото му тяло. В едната му ръка виси секира, мокра и лъскава от кръв. Върху болничната си пижама е навлякъл градинарски дрехи.
Видях само, че носи нещо като работен гащеризон и накуцва.
Той приближава с труд към мен, влачейки единия си крак. Запъхтян е от усилието, а лицето му е восъчнобледо и изпито. Прилича на ходещ труп, с изключение на очите. Те са напълно живи и излъчват светлина, каквато към срещал само веднъж преди. У Шон Купър. Озарени от безумието. Лудостта е като батерия, която те захранва до безкрай.
Изправям се от мястото си. Всяка фибра в мен крещи да избягам. Но как мога да оставя Клои и Хопо? И по-конкретно, колко време остава, преди Хопо да умре от загуба на кръв? Струва ми се, че чувам в далечината сирени. А може би е само въображението ми. От друга страна, ако успея да го заговоря…
− Значи ще ни избиеш всичките? Убийството не е ли грях, отче?
− Душата, която греши, тя ще умре. Правдата на праведния ще бъде за него, и беззаконието на беззаконника ще бъде за него.
Не отстъпвам назад, макар да усещам как краката ми омекват, гледайки кръвта на Хопо да капе от лъскавото острие.