Ако те съблазни ръката ти, отсечи я; по-добре е за тебе да влезеш в живота недъгав, отколкото да имаш двете си ръце и да отидеш в пъкъла, в неугасимия огън.
Вероятно по този начин е смятал, че тя все пак ще влезе в рая. Дали го е сторил, защото е осъзнал грешката си, или така или иначе е щял да го направи? Кой знае. Господ ще го съди, но все пак би било хубаво Том Круз да го притисне в ъгъла като в „Доблестни мъже“ и да го накара да изпелтечи: „Истината? Ти не можеш да понесеш истината“.
Полицията, изглежда, се кани да поднови разследването на случая Елайза Рендъл. Сега те разполагат с по-съвършени методи, ДНК анализи и всякакви джаджи, които гледаме по телевизията и които могат да докажат извън всякакво съмнение, че отец Мартин е отговорен за смъртта й. Не че го очаквам със затаен дъх. След онази нощ в гората с ръцете на преподобния, впити в гърлото ми, никога повече не искам да си затаявам дъха.
Хопо се възстановява добре. Докторите му пришиха обратно ухото — не идеално, но той и без това винаги ходи с дълга коса. С ръката също правят каквото могат, но нервите са сложно нещо. Още е рано да се каже дали един ден ще може да я движи отново. Дебелия Гав го успокоява с факта, че сега ще има право да паркира където си ще (а и поне не е ръката му за мастурбиране).
В продължение на няколко седмици журналистите се мотаха из града и ми досаждаха на вратата. Аз не разговарях с тях, но Дебелия Гав им даде интервю, в което няколко пъти спомена заведението си. Забелязвам, че в резултат бизнесът му взе да процъфтява. Поне едно добро нещо да излезе от цялата история.
Животът ми постепенно навлиза в старото русло с няколко изключения. Съобщавам в училището, че в края на срока напускам, и се обаждам в агенция за недвижими имоти.
У дома идва на оглед напет младеж със скъпа подстрижка и евтин костюм. Стискам зъби и изтърпявам чувството за навлизане в личното ми пространство, докато той наднича из стаите, тропа с крака по дюшемето, ахка и охка и накрая ми съобщава, че напоследък цените значително са се повишили. Въпреки че къщата „се нуждаела от освежаване“, ми цитира такава цифра, че веждите ми леко се повдигат.
Още на следващия ден на оградата има табела „Продава се“.
На по-следващия аз обличам най-хубавия си тъмен костюм, заглаждам си косата и пъхвам в задния си джоб плоско шишенце. Вземам си палтото — то е ново и по-малко се набива на очи от предното — и излизам навън.
Октомврийският въздух е мразовит и щипе бузите ми. С благодарност се качвам в колата и усилвам докрай парното. Купето тъкмо е започнало да се стопля, когато спирам пред крематориума.
Мразя погребенията. Естествено. Кой ли ги обича освен гробарите? Но някои са по-тягостни от други. На младите хора, на умрелите от внезапна и насилствена смърт и на бебетата. Никой не бива да вижда как ковчег с кукленски размери изчезва в мрака.
Други са просто неизбежни, но вестта за кончината на Гуен все пак ме е натъжила. От друга страна, ако съзнанието вече си е отишло, тялото рано или късно трябва да го последва. Както при баща ми.
Опечалените са малко на брой. Много хора познаваха Гуен, но приятелите й се брояха на пръсти. Мама е тук, а също Дебелия Гав, Черил и няколко души, чиито къщи е чистила. Хопо седи най-отпред с пристегната в шина ръка и увит във вълнено палто, което е твърде голямо за него. Изглежда отслабнал и състарен. Изписали са го от болницата само преди няколко дни, но още ходи на физиотерапия.
Гав е до него в инвалидния си стол, а Черил — от другата му страна на пейката. Мама седи зад тях и аз се настанявам до нея. Тя се пресяга да улови ръката ми, както правеше, когато бях малък. Аз поемам нейната и я стискам здраво.
Службата е кратка. Това е щадящо за нас и служи за уместно напомняне как седемдесет години земен път могат да се съберат в десетминутно резюме, подправено с няколко неуместни дрънканици за Господ. Ако някой спомене Господ, когато аз умра, надявам се да гори в ада.
При кремацията поне всичко приключва със спускането на онези съскащи завеси. Няма влачене на нозе към църковния двор. Няма наблюдаване на това как ковчегът се спуска в зейналия гроб. Все още помня тези неща твърде добре от погребението на Шон.
Всички излизаме отвън и се събираме във Възпоменателната градина, където се възхищаваме на цветята и се чувстваме неловко. Гав и Черил са подготвили малка почерпка в „Бикът“, но никой не изглежда в настроение за нея.
Разменям няколко думи с Гав, после оставям мама да бъбри с Черил и се измъквам зад ъгъла — най-вече за бърза цигара и една глътка от шишенцето си, но и за да се махна от хората.