На някой друг му е дошла същата идея.
Хопо стои край редицата малки паметни плочи, показващи къде нечия пепел е била заровена или разпръсната. Плочите в градината на крематориума винаги са ми приличали на миниатюрна версия на истинските — нещо като умален макет на гробище.
− А, ето те и теб — вдига глава той при появата ми.
− Как си? Или това е глупав въпрос?
− Горе-долу добре. Знаеш, човек го очаква, но никога не е напълно готов.
Не. Никой от нас не е готов за смъртта. За нещо толкова окончателно. Като човешки същества ние сме свикнали да имаме контрол върху съществуването си. Да го удължаваме, доколкото можем. Но смъртта не приема аргументи. Няма обжалване, няма последна отсрочка. Смъртта е смърт и държи всички карти в ръцете си. Дори да я излъжеш веднъж, няма да ти позволи да блъфираш повторно.
− Знаеш ли кое е най-лошото? — казва Хопо. — Една част от мен изпитва облекчение, че тя си е отишла. Че вече няма нужда да се занимавам с нея.
− И аз се чувствах така, когато татко почина. Недей да се укоряваш. Тя поне се отърва от болестта.
Изваждам шишенцето и му го подавам. Той се поколебава, после го взема и отпива глътка.
− Справяш ли се иначе? — питам. — Как е ръката?
− Все още едва я усещам. Лекарите казват, че ще отнеме време.
Както толкова други неща. Винаги си даваме още време. Докато един ден не установим, че е свършило.
Хопо ми връща шишенцето обратно. Устата ми се наливат, но му правя знак да пийне още. Той го надига, а аз паля цигарата си.
− Ами ти? — пита. — Готов ли си за голямото местене към Манчестър?
− Почти, макар да имам чувството, че тамошните деца ще ме изядат с парцалите.
− А Клои?
− Тя няма да идва.
− Мислех, че заминавате заедно?
Поклащам глава.
− Реших, че е най-добре да останем просто приятели.
− Наистина?
− Наистина.
Колкото и да е примамливо да си представям, че Клои и аз можем да имаме някаква връзка, фактът е, че тя не ме възприема така. И никога няма да ме възприеме. Аз не съм нейният тип и тя не е подходящото момиче за мен. Още повече сега, когато знам, че е по-малката сестра на Ники. Те едва започват да градят мостове помежду си и не искам аз да съм онзи, който ще ги разруши.
− Може пък там, на север, да срещна някоя девойка.
− И по-странни неща са се случвали.
− Нали?
Настъпва мълчание и този път, щом Хопо ми подава шишенцето, аз го поемам.
− Е, предполагам, че вече наистина всичко свърши — казва той и аз знам, че няма предвид само тебеширените човечета.
− Сигурно си прав — отвръщам, макар все още да има празни места. Дупки в сюжета.
− Не си напълно убеден?
Свивам рамене.
− Продължавам да не разбирам някои неща.
− Като например?
− Не си ли се запитвал кой отрови Мърфи? Това си остана загадка. Не се съмнявам, че Мики го е отвързал от оградата, за да те заболи, понеже сам е изпитвал болка. И че е нарисувал човечето, което открих. Но не ми се вярва чак да е убил кучето. А на теб?
Хопо мълчи дълго и вече си мисля, че изобщо няма да отговори.
− Никой не го е убил — отваря уста накрая. — Не и нарочно.
− Не те разбирам.
Той поглежда към шишенцето и аз му го подавам, за да пийне пак.
− Още тогава майка ми започваше да става разсеяна. Разменяше предметите или ги слагаше там, където изобщо не им е мястото. Веднъж я заварих вместо кафе да си сипва овесени ядки в чашата и да прибавя гореща вода.
Това ми звучи познато.
− Един ден, около година след смъртта на Мърфи, се прибрах, а тя приготвяше яденето на Бъди. Беше сложила в купичката му останки от яхния и прибавяше някакви пелети. Помислих, че е кучешка храна, но се оказа, че е отрова за голи охлюви. Беше объркала кутиите.
− Не думай.
− Да. Спрях я тъкмо навреме и дори го обърнах на шега, но спокойно може да е направила същото и преди с Мърфи.
Замислям се. За пореден път не е било нарочно. Просто една ужасна, ужасна грешка.
Никога не предполагай, Еди. Гледай отвъд очевидното. Съмнявай се във всичко.
Усмихвам се. Не успявам да се сдържа.
− Значи и за това през цялото време съм живял в заблуда.
− Съжалявам, че не ти казах по-рано.
− Какво щеше да помогне?
− Щеше да имаш своя отговор.
− Един от всичките.
− И още ли има?
Дръпвам дълбоко от цигарата.
− Партито. Нощта на катастрофата. Мики винаги твърдеше, че някой му сипал алкохол в питието.
− Той постоянно лъжеше.