− Не и за това. Никога не сядаше зад волана пил. Толкова обичаше колата си, че не би рискувал да я потроши.
− Какво следва от това?
− Мисля, че някой наистина му е скроил номер. Някой, който толкова го е мразел, че е искал да катастрофира. Но не е предвидил, че и Гав ще се вози с него.
− Трябва да му е бил доста лош приятел.
− Не смятам, че изобщо му е бил приятел. Нито тогава, нито сега.
− В смисъл?
− Ти си видял Мики след пристигането му в Андърбъри. Още първия ден. Казал си на Гав, че двамата сте разговаряли.
− Е, и?
− Всички решиха, че Мики е бродил край реката, защото е бил пиян и си е спомнил за мъртвия си брат, но аз не смятам така. Според мен е отишъл там нарочно. За да се срещне с някого.
− Е, срещнал е двама малолетни хулигани.
Поклащам глава.
− На тях не им повдигнаха обвинения. Липсват доказателства, а и те категорично отричат да са припарвали до алеята в онази нощ.
Той смръщва чело.
− Значи е било както предположих от самото начало. Натряскал се е и е цопнал във водата.
Аз кимвам.
− Защото „в тази част на пътеката няма лампи“. Това каза, когато за първи път ти съобщих, че Мики е паднал в реката и се е удавил, нали?
− Именно.
Усещам леко свиване под лъжичката.
− Откъде ще знаеш мястото, където се е случило? Освен ако не си бил там?
Лицето му се отпуска.
− Защо ще искам да убивам Мики?
− Защото най-сетне е открил, че ти си причинил катастрофата? Защото е щял да каже на Гав или пък да го включи в книгата си? Ти ми кажи.
Той ме наблюдава продължително, после ми връща плоското шишенце, като го притиска силно в гърдите ми.
− Понякога, Ед… е по-добре да не знаеш всички отговори.
Две седмици по-късно
Странно е колко дребен изглежда животът ти, когато го оставиш зад себе си.
След четиридесет и две години съм си представял, че мястото ми на света ще е малко по-голямо, а отпечатъкът, оставен от мен във времето — малко по-значителен. Но не, както и при повечето хора, моето съществуване — поне материалната част от него — спокойно може да се побере в един камион за преместване.
Наблюдавам как вратите една по една се затръшват, а последните ми земни притежания се изнасят в надписани кашони. Е, почти последните.
Пускам на носачите усмивка, която се надявам да е свойска и сърдечна.
− Май приключихме, а?
− Да — отвръща по-възрастният от двамата. — Всичко е качено.
− Добре, добре.
Обръщам се назад към къщата. Табелата „Продадено“ се взира в мен обвиняващо, сякаш по някакъв начин съм се провалил, признал съм поражение. Смятах, че майка ми ще понесе по-тежко продажбата, но всъщност тя ми се стори дори облекчена. Също така отказа да вземе дори стотинка от парите.
− Те ще ти трябват, Ед. Да се устроиш, да поставиш ново начало. Всички се нуждаем от това понякога.
Помахвам след потеглящия камион и влизам обратно във вече бившия си дом.
Както животът ми изглежда смален сега, когато вещите ми са изнесени, така и къщата изглежда по-голяма. Въртя се известно време безцелно в антрето, сетне поемам нагоре по стълбите към своята стая.
На пода под прозореца, там, където е стоял скринът, има по-тъмно петно. Отивам до него, коленича и изваждам от джоба си малка отвертка. С нейна помощ повдигам разхлабените дъски. В тайника са останали само два предмета.
Внимателно изваждам първия — голяма пластмасова кутия. Под нея лежи вторият предмет — стара, сгъната раница. Не знам дали споменах, че мама ми я купи, след като изгубих на панаира чантичката за носене на кръста. Харесвах тази раница. Отпред имаше картинка с костенурките нинджа и беше далеч по-практична и удобна от чантичката. Също така ставаше за събиране на разни неща.
Носех я със себе си в онова студено декемврийско утро, когато отидох с колелото в гората. Сам. И аз не знам защо. Беше още рано, а и рядко ходех сам в гората. Особено през зимата. Може би съм имал предчувствие. В крайна сметка никога не знаеш кога ще се натъкнеш на нещо интересно.
А онази сутрин намерих нещо много интересно.
Буквално се препънах в ръката. След като преодолях първоначалния шок и се поразтърсих наоколо, открих едното стъпало. После лявата ръка. Краката. Торса. И накрая, най-важното късче от човешкия пъзел. Главата.
Тя почиваше върху малка купчина шума, вперила взор в свода от оголени клони. Слънчевата светлина се процеждаше през тях и пръскаше златисти петънца по земята. Коленичих до нея. Сетне протегнах ръка — леко потреперваща от вълнение — докоснах косата й и я отметнах от лицето. Белезите й вече не изглеждаха толкова страшни. Точно както господин Халоран със своята четка, Смъртта ги бе омекотила с хладната милувка на костеливата си ръка. Тя отново изглеждаше красива. Но тъжна. И изгубена.