Прокарах още веднъж пръсти по лицето й и после, почти без да мисля, вдигнах главата. Беше по-тежка, отколкото очаквах. И след като веднъж я взех, открих, че не мога да я пусна. Не можех да я оставя там, захвърлена сред ръждивите есенни листа. Смъртта не само я бе направила отново красива, тя я бе направила специална. И аз бях единственият, комуто бе дадено да я гледа. И да я задържи.
Внимателно, благоговейно я почистих от полепналата шума и я поставих в раницата. Там щеше да е на топло и сухо и нямаше да е нужно да се взира в слънцето. Не исках да се взира и в тъмнината, нито пък късчета тебешир да попаднат в очите й. Затова бръкнах с ръка и затворих клепачите.
Преди да си тръгна от гората, извадих един от тебеширите си и нарисувах указания към тялото, за да улесня полицията да я намери. Така останалата част от нея нямаше да бъде изгубена твърде дълго.
Никой не ме спря, нито ме заговори по пътя на връщане. Ако бе станало другояче, сигурно щях да си призная. Щом се прибрах, внесох раницата с безценната нова придобивка в стаята си и я скрих под дъските.
После, естествено, бях изправен пред проблем. Знаех, че веднага трябва да съобщя на полицията за тялото. Но ако ме попитаха за главата? Аз не умеех да лъжа добре. Ако се досетеха, че съм я взел? Ако ме тикнеха в затвора?
Тогава ми хрумна идея. Взех кутията си с тебешири и нарисувах човечета пред къщите на Хопо, Дебелия Гав и Мики. Нарочно размених цветовете, за да оплета конците. Никой да не знае кой стои зад рисунките.
Надрасках човече дори пред нашата врата и се престорих — пред самия себе си — че току-що съм станал и съм го открил. После яхнах колелото и отидох на площадката.
Мики вече беше там. Скоро се появиха и другите. Точно както бях очаквал.
Махам капака на кутията и се взирам вътре. Празните очни гнезда се взират в мен. Към пожълтелия череп още са полепнали няколко кичура коса, фини и крехки като захарен памук. По скулите едва се забелязват тънки резки там, където острият метал от въртележката някога се е впил в плътта й.
Тя не е почивала тук непрекъснато. След няколко седмици миризмата бе станала непоносима. Стаите на подрастващите момчета поначало миришат зле, но не чак толкова зле. Тогава изкопах дупка в най-далечния ъгъл на двора и известно време я държах там. Но после я върнах обратно. За да бъде близо до мен. В безопасност.
Протягам пръсти и я докосвам само още веднъж. Сетне поглеждам часовника си. Неохотно затварям капака, пъхвам кутията в раницата и слизам долу.
Слагам раницата в багажника на колата и струпвам отгоре й дрехи и багаж. Не очаквам да ме спрат и претърсят по пътя, но човек никога не знае. Може да се получи неловко.
Тъкмо се каня да седна зад волана, когато се сещам за ключовете. В агенцията за недвижими имоти имат един комплект, но съм възнамерявал да оставя и своите на новите собственици. Връщам се по чакълестата пътека до вратата, вадя ги от джоба си и посягам да ги пусна през пощенския…
Спирам на място. Пощенският…?
Мъча се да се сетя за думата, но колкото повече се напрягам, толкова повече тя ми убягва. Пощенският…? Проклетият пощенски…?
Представям си безпомощното, объркано лице на баща ми, вторачен в дръжката на вратата, неспособен да улови обикновената, но упорито изплъзваща се дума. Мисли, Ед. Мисли.
И тогава се сещам. Пощенският… отвор. Да, пощенският отвор.
Тръсвам глава. Ама че глупаво. Паникьосал съм се, това е всичко. Просто съм уморен и стресиран заради преместването. Умът ми е съвсем наред. Аз не съм като баща ми.
Пъхвам ключовете, чувам ги как падат със звън на пода, след което се връщам и се качвам в колата.
Пощенски отвор. Разбира се.
Паля двигателя и потеглям… към Манчестър и към своето бъдеще.