— Тарк, първо Тарк, сир — упорстваше Тедрик. — Той е по-близо, пътят е по-къс и победата ще въодушеви нашите хора. Ударът ще бъде внезапен. Досега Ломара никога не е атакувала Тарк, защото баща ви, ваше царско величие, и неговият баща, се опитваха да се измъкнат от прегръдките на Сарлон. Но те загинаха и походите им само увеличиха тегобите на данъците и контрибуциите. Ако нападението не успее, в прохода Голямата клисура на Лотар ще посрещнем техния контраудар. Разбира се, ние така оставяме незащитена Марката, но в подобно положение нашата граница се намира вече четири години.
— Не! Мисли с главата си, човече! — Фагон сърдито подсвирна. — Ние ще загубим така войната. В армията ни има четири отряда наемници от Тарк. Ти уверен ли си, че няма да обърнат оръжията си против нас? Силите ни са значително по-малко: отношение две към едно. Не, първо Сарлон. После, според възможностите ни, Тарк, но едва на втори план.
— Но Сарлон също ни превъзхожда по численост, сир, особено ако се смятат онези дяволски варвари от Девос. Тагад Сарлонски ги пуска през страната си, когато извършват набези на Марката, естествено за част от плячката им. Безспорно, те ще помогнат на Сарлон против нас. И освен това, сир, баща ти и дядо ти… загинаха от сарлонските секири.
— Това е така, но те не бяха никакви пълководци. Аз съм друго нещо, изучавах военното изкуство много години. Те избираха обикновени решения, аз така няма да постъпя. Сарлон не само ще ми плаща данък, Сарлон трябва да стане, и ще стане, моя провинция!
Те спориха яростно до мига в който цар Фагон изтича до трона си и от неговата висота обяви височайшата си воля: всичко да бъде така, както желае той, царят, и в никакъв случай иначе. Тедрик, разбира се, се подчини (като мобилизира остатъците на търпението си) и получи стратегическата задача, да обезпечава поддръжката на армията, когато тя преминава през земите на Марката, на триста и петдесет мили северно.
Тедрик дереше гърлото си. Тедрик гонеше хората си. Тедрик сипеше проклятия на ломариански, сарлонски, девосиански и други езици, които му бяха известни. Но вдиганият шум носеше малко полза и не бе в състояние да ускори такъв, в същността си бавен процес, като подготовката на военни бази на стотици мили от столицата.
Когато Тедрик се освобождаваше от ругатните, подгонванията и пътуванията по северните земи, той се понасяше към парка на двореца, като изпитваше някакви смътни надежди. По време на един такъв набег се натъкна на цар Фагон и лейди Роана, които практикуваха стрелба с лък. Отдаде на монарха с вдигане на ръка полагащия се салют, вежливо се поклони на девойката и вече искаше да продължи пътя си, когато Роана викна:
— Привет, Тедрик! Ще се състезаваш ли с нас?
Ковачът лорд хвърли поглед на мишената. Роана безмилостно побеждаваше баща си — стрелите й нашарени с виолетови ивици стърчаха или от центъра, или съвсем близо до него, а неговите златисти стрели бяха разсеяни по цялото поле. Видът на Фагон не беше никак весел: едва ли би го зарадвало участието на още един съперник в съревнованието, още повече оръжейник-професионалист.
— Моля за извинение, лейди, но важни дела…
— Прекалено си прозрачен, лорде — Роана или се надсмиваше над объркването на мъжете, или беше в лошо настроение. — Защо просто не кажеш истината? Че не можеш да ме победиш, без да победиш Трона? Но нима всеки оръжейник, който не успее да спечели от нас, не би трябвало да бъде позорно лишен от званието си?
Тедрик захапа хвърлената примамка.
— Ще позволите ли, сир? — обърна се той към царя, на когото лицето се изпълни с кръв.
— Стреляй! — изрева Фагон. — В името на главата ми, в името на Трона, в името на Лосир, мозъка му, сърцето му, черния дроб и всички черва — СТРЕЛЯЙ! Всеки, освен теб, би загубил главата си, ако ми нанесе такова оскърбление! Стреляй, сир, и стреляй колкото се може по-добре! — царят пъхна в ръцете на Тедрик собствения си лък и колчана със стрелите.
— Може ли първо да опитам, сир? — запита ковачът и обтегна тетивата на тежкия лък. Нямаше сила, която да го застави да забие стрела по-близо до центъра от най-далечната на царя. Да изпълни това и същевременно да улучи мишената, се изискваше истинско майсторство, тъй като едно от царствените златисти пръчки стърчеше само на три дюйма от края.
Първата му стрела одраска ръба на мишената, следващата се заби точно между най-далечната стрела на царя и ръба. Последваха две стрели една след друга, като първата бе разцепена на две от върха на втората. Още няколко изстрела и той отпусна лъка. Целият участък в който бяха попаднали стрелите му, можеше да се закрие с дланта на Роана.