— Ясно, страхуваш се да го кажеш.
— Да, дори човек да е сам, боговете, следователно и жреците, които му служат, могат да ме чуят. Тогава човек ляга на плочата от зелен камък и губи мозъка си, черния дроб и сърцето си.
— Нас никой няма да ни чуе. Властта ми е достатъчна и ти обещавам това.
Тедрик не каза нищо.
— Разбирам съмненията ти. Добре, нека засега да оставим настрана тази тема. Кажи ми, ако искаш нещо да ме попиташ?
— Аз бих желал да знам, как чувам думите ти, макар ти да не произнасяш нито звук. Всъщност, неведоми са божиите пътища. Аз съм ковач и се опитвам да намеря или да направя много як метал, но който да не бъде крехък. Медта не става. Тя не се закалява. Желязото, което добивам, е или прекалено меко или прекалено твърдо и чупливо. Моите смеси и сплави в които влагам различни добавки, също се получават или меки или недостатъчно здрави.
— Е, какво пък, ще се опитам да ти помогна. Ти умееш да изливаш лошо желязо и сив чугун с ниско качество. При обикновените обстоятелства на твоя живот, ти никога не би се научил да правиш високовъглеродна стомана. Това ти трябва и ще ти покажа, как се изготвя.
— Ти можеш ли, Господарю? — очите на ковача направо се възпламениха. — И ще ме научиш?
— За това съм дошъл тук. Но въпросът, дали ще те уча или не, зависи от няколко обстоятелства, които следва да изясним. За какво ти е нужен метал, с други думи, каква е твоята цел?
— Най-великият от нашите богове, Сарпедион, е лош бог и аз смятам да го убия! — очите на Тедрик засвяткаха от омраза и огромните мускули по тялото му заиграха нервно.
— Лош ли? И защо?
— Във всичко е лош! — развълнуваният ковач повиши глас. — Какво хубаво има в бог, който умее само да убива и да вреди? Народът ни, Господарю, се нуждае само спокойно да работи и да не се страхува. Как можем ние в Ломара да живеем щастливо, когато всяка година се случват повече умирания отколкото раждания? Ние останахме прекалено малко. И всички ние, освен жреците, сме длъжни да работим непрекъснато и тежко, че да не умрем от глад.
— Това потвърждава догадките ми. Кажи ми, ако успееш да получиш високовъглеродна стомана, какво ще правиш с нея?
— Ако ми дадеш божественият метал, Господарю, аз ще изкова меч и доспехи. С острия меч ще сека медта и обикновеното желязо. Бронята ще ме предпазва от медните и железни мечове. Това ми е нужно, да премина през тълпата въоръжени жреци и техните наемници.
— Сам ли? Но защо?
— Защото не мога да искам от никого помощ, както не мога да кажа на никого за моята цел. Всеки, който разбере това, много скоро ще се озове на зеления жертвеник. Жреците отдавна ме подозират. Но аз съм най-добрият ковач в Ломара и затова съм още жив. И докато съм жив ще търся, това, което търся!
— Предполагам, че за сражение с цял отряд войници ти трябва нещо повече от добър меч и броня. Ти си един голям оптимист, мой млади дивако!
— Този метал е единственото, за което те моля, Господарю — упорито каза ковача. — Останалото е моя грижа.
— Добре, така да бъде. А после?
— Фигурата на бог Сарпедион, както сигурно знаеш, е направена от камък, дърво, мед и злато, ако не смятаме и скъпоценностите, естествено. Аз ще му взема мозъка, черния дроб и сърцето, ще ги залея с вряло масло и ще ги пренеса в жертва…
— Чакай, чакай! Сарпедион не е живо същество и всъщност никога не е съществувал. Ти сам преди малко каза, че фигурата му е направена от камък, мед и…
— Не бъди така наивен, Господарю мой! Май ме проверяваш? Боговете всъщност са духове. Те са свързани с изображенията си и в известна степен със своите жреци чрез душевната си сила, а може да се каже и жизнена сила. Ако тази връзка се унищожи с огън и жертвоприношение, богът, разбира се, няма да умре, но няма да има възможност да си отмъсти, докато жреците му не изработят нова фигура и не загубят много време и сили, да възстановят разкъсаното. Аз ще направя твое изображение, Господарю мой, където ти ще се настаниш. Аз ще пожертвувам в твоя чест Сарпедион, мой нови странни боже. Но как е името ти, Господарю мой? Аз не мога винаги да те наричам „странен бог“.
— Наричат ме Скандос.
— Ск… Скн… Моят език не е в състояние да произнесе тази дума. Ако ми разрешиш, Повелителю, ще те наричам Лосир.
— Наричай ме, както ти харесва, само не и бог.
— Ти ми се надсмиваш, Господарю Лосир — обидено отвърна Тедрик. — Това, което човек вижда с очите си, слуша с ушите си, особено когато това става без звук, както сега, това е истината. Всеки човек, който те види, че познае в тебе бога.
Скандос се предаде. Той би могъл да спори седмици с упорития ковач без никакъв успех. Дебелоглавият Тедрик прекрасно знаеше, какво е това истина.