Тедрик преряза въжетата.
— Нараниха ли те, леди Роана?
— Не, само съм изтръпнала.
Тя пое протегнатата му ръка и като седна започна да оправя разкъсаната яка на роклята си. После се наведе леко напред и започна да разтрива стъпалата си. Дългите й кестеняви коси се разпиляха по рамената и полуразголената гръд.
Боже, каква жена! Висока и яка, но стройна, истинска издънка на древен царски род! Каква жена, повтори в мислите си Тедрик, закле се в името на свещения черен дроб на Лосир и си я представи разсъблечена, но това бе само жалко отражение на виждащото се величие. Дали е девственица? Няма никакво съмнение, иначе Дивайн не би я избрал за… още по-голям позор за онези малодушни нищожества при двора… и ако бе по рождение благородник…
Тя се плъзна от олтаря и очите й внезапно потъмняха, като море пред буря. Като прегърна с гъвкавите си ръце шията на Тедрик момичето прилепи бузата си до бронята му и не обръщаше никакво внимание на кръвта, която цапаше гърдите и лицето й.
Окованата в желязо ръка предпазливо прегърна девойката и очите й с цвета на океанската вода се оказаха почти на едно ниво с лицето му. О, древни и нови богове! Каква жена! Страст се разбушува в него. Каква жена! Истинска другарка за достатъчно висок като него мъж.
— Слава на боговете! — въздухът шумно се изтръгваше от гърдите на цар Фагон, но за човек наближаващ петдесетте и който бе тичал две мили с пълно бойно облекло, той бе запазил отлично формата си. — Слава на боговете! Ти успя навреме!
— Навреме, сир, макар и едва да не закъснях.
— Кажи, с какво да те наградя, лорд Тедрик. Бих се радвал да те направя мой син!
— Само това не, сир, само това не. Най-малкото, което бих искал е да бъда брат на леди Роана.
— Назначи го за лорд на Марка, татко — побърза да каже девойката. — Нали помниш, какво казват сагите?
— Да, така май ще бъде по-добре — съгласи се царят, изправи се и лицето му прие величествено изражение. — Тедрик, потомък на древен ломариански род, обявявам те за лорд и владетел на Горна, Средна и Долна Марка, пер на царството ни.
Тедрик коленичи.
— Благодаря, сир. Ще одобриш ли действията ми и намеренията ми по унищожаването на властта на Сарпедион?
— Ако ти поддържаш Тронът на Ломара с всичките си сили, които така добре виждам че имаш, то ти обещавам, че Тронът ще одобри и ще те поддържа във всичко което пожелаеш да извършиш.
— Естествено, аз ще те поддържам, докато съм жив и имам сили в ръцете си. Аз съм твой васал от мига в който кръвта ми за пръв път е забила в жилите ми. Моят мозък, моят черен дроб и моето сърце са твои!
— Благодаря ти, лорд Тедрик. Стани и продължавай делата си.
Тедрик скочи на крака. Мечът му се вдигна високо във въздуха и проблесна на слънцето. Гласът му изпълни храмовия площад и се понесе по улиците на града.
— Народе на Ломара, чуй глашатая на Трона! Сарпедион е мъртъв! Лосир е жив! Никога повече човек няма да стане жертва върху олтаря от зелен камък. Това ще бъде закон! Никога повече жреци-воини няма да служат на боговете, само жени-жрици. Чуйте думите ми! Аз говоря като глашатай на Трона на Ломара!
Той се обърна към царската дъщеря, която продължаваше да го държи за ръката:
— Сигурно ти, леди Роана, би била превъзходна върховна жрица, но…
— Не, не! — енергично запротестира тя. — Аз не искам да бъда жрица, лорд Тедрик!
— В името на Лосир, ти си право, момиче! Ти и така изгуби достатъчно време!
На другата временна линия друг Скандос и друг Фурмин, почти същите, но все пак различаващи се малко от обитателите на първата линия, внимателно изучаваха хронограмата.
— Сега критичната точка се намира тук — замислено каза Главният физик и посочи с молива си острия връх на хронограмата. — И ключовата фигура се явява лорд Тедрик Ломариански, който е открил начин да се произвежда високовъглеродна стомана. Него лесно ще го манипулираме… но изглежда, засега, в това няма особен смисъл и необходимост. До катастрофата остават още триста и осемдесет години, а всяко вмешателство в събитията на миналото, най-вероятно само ще усложнят ситуацията. — Скандос вдигна глава и погледна помощника си. — През дългите години съвместна работа с тебе, Фурмин, аз се убедих в обективността на съжденията ти. Какво мислиш по въпроса?
— Предлагам да изчакаме най-малкото няколко седмици или дори няколко месеца. Макар осемстотин и единадесетия опит да измами надеждите ни, осемстотин и дванадесетия или да кажем деветстотният могат да бъдат успешни. В най-лошият случай ще се окажем в същото положение, както и сега. И тогава ще обмислим дали да предприемем нещо, което вече сто години е строго забранено от Съвета и Академията.