— Какво още се иска от мене? — питаше се тя, докато помиташе пода на къщата му. — Дали трябва да чакам тук, в твоя дом?
— Да — отвърна й безмълвно усмихнат Айхал Мълчаливия.
И тъй, Тенар помете къщата, изчисти огнището и проветри сламеника. Изхвърли няколко строшени глинени съда и един пробит тиган, но се докосваше до тях внимателно. Дори погали о бузата си счупена чиния, когато я изнесе на боклука, понеже тя напомняше за болестта на стария магьосник през изминалата година. Той бе аскет, живееше просто като беден фермер, ала докато можеше да вижда и имаше сили у себе си, никога не би използвал такава чиния и не би оставил някой тиган, без да го поправи. Тези свидетелства на слабостта му я натъжиха и й се прищя да е била там с Оджиън, да се е грижила за него.
— Това щеше да ми е толкова приятно — обърна се тя към неговата памет, обаче не получи отговор.
Магьосникът никога не би позволил друг да го обслужва. Дали би и казал: „Ти си имаш по-важна работа“? Не знаеше. Той мълчеше. Но че сега постъпва правилно, като остава в къщата му, бе сигурна.
Шенди и старият й съпруг Клиърбрук, който беше обитавал фермата в Средната долина по-дълго от самата нея, щяха да се погрижат за стадата и овощната градина. Второто семейство в стопанството, Тиф и Сис, щеше да прибере житото. Останалото можеше да почака малко. Малинака й щяха да го оберат децата. Жалко. Тя обичаше тези плодове. Тук, на високото, на Откоса, където морският вятър духаше непрестанно, бе доста студено, за да растат малини. Ала дребната праскова на Оджиън, скрита на завет до южната стена на къщата, завърза осемнадесет рожби и Теру ги наблюдаваше, както котката наблюдава мишка, докато един ден влезе и каза с дрезгавия си, неясен глас:
— Две от прасковите са целите жълто-червени.
— О-о-о! — възкликна Гоха и те отидоха заедно до дървото, откъснаха двете узрели топки и ги изядоха там, без да ги белят. Сокът се стичаше по брадичките им; те облизваха пръсти.
— Може ли да я посадя? — попита Теру, сочейки набръчканата костилка в дланта си.
— Да. В съседство със старото дърво земята е подходяща. Но не бива да е твърде близо. За да имат и двете простор за корените и клоните си.
Детето си избра място и изкопа мъничка дупка. Постави в нея костилката и я зарови. Тенар го следеше. „За краткото време, през което сме тук, Теру се е променила“ — помисли тя. Продължаваше да бъде затворена, без да се сърди, без да се радва, обаче преодоля постоянната си скованост и бдителност. Самичка си бе поискала праскови. Беше решила да посади костилката, да увеличи броя на овошките по света. В Оук момичето не се страхуваше само от двама души — от Тенар и Ларк. Но тука започна да общува най-непосредствено с Хедър, козарката на Ри Алби, една малко креслива, полуумна девойка на двадесет години, която се отнасяше към детето почти като към друга коза или сакато козле. Това беше хубаво. Леля Мос също излъчваше доброта независимо от миризмата си.
Когато Тенар живееше в Ри Алби преди четвърт век, Мос бе млада знахарка. Тя се кланяше и усмихваше на „бялата господарка“, повереница и послушница на Оджиън, обръщайки се към нея с най-голям респект. Тенар усети, че този респект е фалшив, маска на завист, неприязън и недоверие, твърде познати й от жените, над които беше поставена в положение на висшестояща. Те я гледаха като необикновено, привилегировано същество. Жрица на Гробниците на Атуан или чуждоземна повереница на магьосника от Гонт, тя бе нависоко, откроена. Мъжете й бяха признали силата, мъжете бяха споделили силата си с нея. Жените я наблюдаваха отстрани, понякога със злоба, често с лека насмешка.
Тенар се чувстваше изолирана, отритната. Беше избягала от духовете на запустелите Гробници, а сетне изоставила силите на познанието и умението, предложени й от нейния настойник Оджиън. Бе обърнала гръб на всичко това, отишла бе на другата страна, в другата стая, където живееха жените, за да стане една от тях: фермерска съпруга, майка, домакиня, нагърбвайки се с мисията, за която е родена жената, с властта, която й е предоставена от човешкия ред.
И там, в Средната долина, спътничката на Флинт, Гоха беше добре приета сред женското съсловие. Разбира се, чужденка, белокожа и с малко странно произношение, но изключителна къщовница, отлична предачка, с възпитани, прилични деца и преуспяващо стопанство — уважавана, почтена. А за мъжете тя бе просто половинката на Флинт, занимаваща се с това, с което трябва да се занимава една жена: леглото, раждането, месенето на хляба, готвенето, чистенето, преденето, сеитбата, обслужването. Одобряваха я. „Флинт направи хубав избор в края на краищата“ — казваха те. „Чудно, какво представлява такава бяла жена, цялата бяла?“ — говореха очите им, когато я оглеждаха, докато остаря и престанаха да я забелязват.