— Какво прави на Откоса? — учуди се леля Мос.
— Ти го познаваш, Мос. Навремето е бил чирак на Оджиън.
Знахарката поклати глава.
— Онова момче от Десетте елши ли, миличка — сети се тя, — което после стана Върховен жрец на Роук?
Тенар кимна утвърдително.
— Не, миличка — каза Мос. — Прилича на него, обаче не е той. Този човек не е магьосник. Дори и знахар не е.
Хедър гледаше ту едната, ту другата с любопитство. Тя не разбираше повечето неща, които се говореха, ала обичаше да ги слуша.
— Но аз го познавам, Мос. Това е Ястреба. — Произнасянето на името, на прякора на Гед я изпълни с нежност и най-сетне Тенар почувства, че туй наистина е човекът, с когото е била свързана през всичките тия години, откакто го зърна за първи път. Представи си светлината, която много отдавна проблясваше като звезда в мрака на Гробниците, и неговото лице на тази светлина.
— Познавам го, Мос.
Усмихна се. После се усмихна още по-широко.
— Това бе първият мъж, когото срещнах — добави тя.
Леля Мос промърмори нещо и се отдръпна. Не искаше да противоречи на „господарката Гоха“, но остана напълно неубедена.
— Съществуват какви ли не трикове, преобразявания, превръщания, промени — рече знахарката. — Добре е да внимаваш, миличка. Как се е добрал дотук? Някой видял ли го е да минава през селото?
— Никой от вас ли не забеляза…?
Те я погледнаха с удивление. Тя се опита да произнесе „дракона“, ала неуспя. Устните и езикът не й се подчиниха. Обаче една дума сама се изплъзна от гърлото й:
— Калесин.
Теру бе зяпнала в нея. Гореща вълна обхвана детето, сякаш го обори треска. То нищо не каза, но мърдаше устни, като че повтаряше името наум, и тази трескава топлина го изгаряше.
— Това са трикове! — заяви Мос. — Магьосникът ни напусна и сега какви ли не мошеници ще се появят с техните номера.
— Аз съм дошла от Атуан в Хавнър и от Хавнър в Гонт в една открита лодка с този човек — сухо вметна Тенар. — Ти го видя, когато ме доведе тук, Мос. Тогава той още не беше Върховен жрец. Но мъжът бе същият. Нима може да има други белези като тия?
Въпросът накара старицата да се замисли и тя се овладя. Погледна Теру.
— Не — отвърна Мос, — обаче…
— Смяташ ли, че не бих го познала?
Леля Мос изкриви уста, намръщи се, потърка единия си палец о другия и се загледа в ръцете си.
— Лоши работи стават по света, господарке — каза тя. — Нещо може да заеме формата и тялото на човека, а пък душата му да си е отишла, да е погълната…
— Сянката ли?
Мос се сви цялата при откровеното изговаряне на това слово. Само кимна.
— Наистина говорят, че някога, много отдавна, магьосникът Ястреба минал оттук, преди ти да дойдеш с него. И нещо тъмно го следвало по петите. Може и още да го следва. Може…
— Драконът, който го донесе при нас, го нарече с истинското му име. И аз зная туй име.
В гласа й прозвуча гняв пред упоритата подозрителност на знахарката.
Мос не отрони нито дума. Нейното мълчание бе по-красноречиво от думите.
— Ами ако тази сянка върху него е собствената му смърт? — промълви Тенар. — Ако той умира? Нямам представа. Ако Оджиън…
При спомена за Оджиън тя отново се разплака. Помисли си, че Гед е дошъл твърде късно. Преглътна сълзите и отиде при сандъка с борина. Даде на Теру да напълни чайника и я погали по лицето. Сгърчените бразди на белезите й бяха горещи, но детето нямаше треска, Тенар коленичи да накладе огъня. Все някой в тая къща — знахарката, вдовицата, сакатото момиче, болният мъж, — все някой трябваше да свърши необходимото, а не да плаши Теру със сълзи. Ала драконът си бе отишъл и дали наистина не предстоеше нищо освен смъртта?
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕТО
Гед лежеше като мъртъв. Къде ли е бил? Какво ли е преживял? Тази нощ, на светлината на огъня, Тенар съблече покритите му с петна, раздърпани, вкоравели от пот дрехи, уми го и го остави да лежи гол между ленените чаршафи и одеялото от мека, тежка козя вълна. Макар и нисък, слаб човек, той бе набит и енергичен. Сега беше изтънял, сякаш стопен до кости, уморен, крехък. Дори белезите, които браздяха рамото и лявата половина на лицето му от темето до челюстта, изглеждаха смалени, прозрачни. Косата му бе посивяла.
„Разболях се от жалейки, болна съм от мъка. Няма да страдам по него! Нима сам не дойде при мене на гърба на дракона? Някога исках да го убия — помисли си тя. — Сега ще му помогна да оживее, ако мога.“ И го погледна с предизвикателство, а не с жал.
— Кой кого спаси в Лабиринта, Гед?
Той спеше, без да чува, без да помръдва. Вдовицата беше много уморена. Изкъпа се с водата, която бе стоплила да го умие, и пропълзя до мъничкото, топло, лъчисто мълчание на спящата Теру. Тя бе погълната от съня и сънят й се разтваряше в едно бледорозово и сребристо, обширно ветровито пространство. Детето летеше и викаше: „Калесин!“ Друг глас му отвръщаше от светлата бездна.