— Аз не заслужавах да бъда учена. Аз го напуснах. Какво ме интересуваха неговите книги? Защо ми бяха? Аз исках да живея. Исках да имам мъж, исках да имам деца, исках да разполагам с живота си.
Тенар цепеше тръстиките бързо, прилежно с нокътя си.
— И го получих — допълни тя.
— Все едно да вземаш с дясната ръка и да захвърляш с лявата — каза знахарката. — Ех, миличка господарке, какво да се прави? Какво да се прави? Желанието за някой мъж ме е тласкало неведнъж към ужасни неприятности. Но никога не ми е хрумвало да се омъжа — никога! А, не. Туй не е за мене.
— Защо не? — попита Тенар.
Хваната на тясно, Мос само отвърна:
— Ами кой ще вземе някаква си знахарка? — После потри челюсти, като да преживяше: — Пък и коя ли знахарка ще хукне да се омъжва?
Те продължаваха да цепят влажните тръстики.
— Кое им е лошото на мъжете? — предпазливо произнесе вдовицата.
Също така предпазливо и снишавайки глас, Мос отговори:
— Не зная, миличка. Мислила съм си за това. Често съм си мислила за това. Най-много мога да кажа ето какво. Мъжът е затворен в собствената си кожа, както орех в черупка. Твърда и силна е неговата черупка. И той цялата я изпълва, изпълва я със себе си. Той е всичко. Няма място за нищо друго под черупката.
Тенар помълча малко и сетне запита:
— Но ако е магьосник?
— В такъв случай вътре е само неговата сила. Силата му — това е той, разбираш ли? Така е при мъжа и толкоз. Щом силата му го напусне, с него е свършено. Изпразнен е.
Тя счупи въображаемия орех и хвърли черупката му:
— Нищо.
— А как е с жената тогава?
— Хе, миличка, жената е друга работа. Знае ли някой къде започва и къде свършва жената? Чуй ме, господарке, аз имам корени, аз имам корени, по-дълбоки от този остров. По-дълбоки от морето, по-стари от времето, когато са били издигнати островите. Моите корени стигат назад до началото на мрака.
Очите на Мос светнаха със странен блясък в зачервените зеници и гласът й стана напевен:
— Аз стигам назад до мрака! Била съм преди луната. Никой не знае, никой не знае, никой не може да каже коя съм аз, коя е жената, жената на силата, по-дълбока от корените на дърветата, по-дълбока от корените на островите, по-стара от Сътворението, по-стара от луната. Кой смее да задава въпроси на мрака? Кой ще попита мрака как му е името?
Старицата се люлееше, повтаряйки в самозабрава своя заклинателен напев, а Тенар седеше изправена и цепеше тръстиките с нокът наполовина.
— Аз ще попитам — заяви тя.
После разполови още една тръстика.
— Твърде дълго съм живяла в мрака — добави вдовицата.
От време на време отиваше да види дали Ястреба продължава да спи. Погледна и сега. Щом отново седна при Мос, нямаше желание да се връща към разговора, защото знахарката изглеждаше мрачна и затворена.
— Когато се събудих тази сутрин, почувствах се така, сякаш бе повял някакъв нов вятър. Някаква промяна. Може би е от времето. Усети ли го? — смени темата Тенар.
Мос не отвърна с „да“ или „не“.
— Много ветрове духат тук на Откоса, някои добри, някои болни. Едни докарват облаци, други — хубаво време, а трети носят вести на онези, които могат да ги чуят. Ала ако не искат да слушат, няма да ги чуят. Коя съм аз, за да зная — бедна старица, която не се е учила нито на магическо изкуство, нито на книга? Цялото ми знание е в земята, в тъмната земя. Под краката на горделивците. Под краката на високомерните жреци и властелини. Защо им е на тези многознайковци да поглеждат надолу? Какво може да знае една стара знахарка?
— Тя би могла да ти стане ужасен враг — помисли си Тенар, — но приятел — трудно.
— Лельо — започна тя и пое следващата тръстика, — аз съм израсла сред жени. Само жени. В Каргадските земи, далеч на изток, в Атуан. Взели са ме от семейството ми като дете, за да ме направят жрица в една пустош. Не зная името й, всички я наричахме просто Мястото. То бе единственото кътче, което познавах. Охраняваха го няколко войници, ала те нямаха право да влизат отвъд стените, дето го ограждаха. Ние също не трябваше да излизаме навън. Само групово, всички жени и момичета, с евнуси, които да ни охраняват, без да можем да видим мъжете.
— Какви са пък тези?
— Евнусите ли? — Тенар неволно беше употребила каргадската дума. — Скопени мъже.
Знахарката се опули. Тя произнесе заклинанието „Цех!“ и направи знака за отклоняване на злите сили. Облиза устни. Бе изпълнена с негодувание.
— Един от тях беше нещо като майка за мен… Но аз така и не видях мъж, докато станах зряла жена, Единствено момичета и жени. И въпреки това не се научих да разбирам жените, защото познавах само тях. Също като мъжете, които живеят все сред себеподобни — моряци, войници, роукските жреци, — нима те знаят мъжката природа? Как биха могли, щом никога не са разговаряли с жени?