Сега го гледаше как приближава по пътеката през поляната, която и се стори толкова дълга и мъчителна при последната разходка на Оджиън. Вървеше в сияйния въздух, сред превитите от вятъра треви, упорито заключил у себе си своето нещастие, твърд като камък.
— Ще се навърташ ли край къщата? — попита го тя отдалече. — Теру спи, а аз искам да се поразходя малко.
— Да, върви — каза той и Тенар тръгна, замислена за безразличието на мъжете към всички онези неотменни неща, дето владеят една жена: че не трябва например да се отдалечаваш от спящото дете, че свободата на едного означава несвобода за другиго, докато се установи оня променлив, подвижен баланс, подобен на баланса на човешкото тяло — първо местиш единия, после другия крак и така постигаш великото умение да ходиш…
Сетне мислите й бяха погълнати от гъстеещите цветове на небето и от нежния полъх на вятъра. Тя продължи разходката си без метафори, додето стигна песъчливата урва. Спря пред нея и се загледа в слънцето, губещо се в тиха, светла мараня.
Тенар коленичи, откри с поглед, а скоро и с пръсти дългата, неясно очертана следа в края на скалата: следата от опашката на Калесин. Отново и отново я проследи с показалец, вперила унесени очи в бездната на здрача. Произнесе името му веднъж. Този път то не опари дъха и, но просъска и леко се отрони от устата й: „Калесин…“
Вдигна взор на изток. Върховете на Гонтийската планина бяха целите червени над гористите места, отразявайки светлината, която бе залязла долу, в ниското. Докато гледаше, цветът избледня. Отмести поглед и когато пак го върна, височините бяха вече сиви, неясни и гористите склонове потъмнели.
Почака вечерницата и щом тя изгря над лятната омара, бавно се отправи към дома.
Към дома ли? Защо стоеше тук, в къщурката на Оджиън, а не в своята, фермерската къща? Защо се грижеше за козите и лука на Оджиън, а не за собствените си овощни градини и стада? „Чакай“ — каза й той и тя го послуша. Ала ето че драконът дойде, Гед се възстанови. Ролята й бе изпълнена. Беше поприбрала къщата. Повече нямаше нужда от нея. Време бе да си върви.
И все пак не можеше дори да помисли, че ще изостави тази висока скала, това Соколово гнездо, и ще се върне отново в низините, в удобните фермерски земи, в закътаните краища — не можеше да размишлява за туй, без сърцето й да се свие и да помръкне. Какви сънища я задържаха тук, под мъничкото прозорче с изглед на запад? Какво означаваше за нея драконът, който я намери на Откоса?
Вратата на къщата бе отворена, както обикновено, за да влизат светлинка и въздух. Ястреба седеше без осветление и огън на едно ниско столче пред угасналото огнище. Той често почиваше там. Тенар предполагаше, че това е било мястото му, когато за кратко време като момче е служил при Оджиън. И тя сядаше тука през зимните дни, докато беше ученичка на Оджиън Мълчаливия.
Той я видя да влиза, но погледът му бе вперен в десния тъмен ъгъл зад вратата. Там беше изправен жезълът на покойника — тежка дъбова тояга, висока колкото човешки ръст и протрита на мястото на дръжката. До нея Теру бе поставила лесковата пръчка и елшовата тояга, които Тенар откърши за тях на път за Ри Алби.
Вдовицата си рече: „Ами къде ли е неговият жезъл, жезълът от тисово дърво, който му беше дал Оджиън? И защо ли до днес не ми е хрумнало да помисля за това?“
Тъмно бе в къщата и сякаш душно. Почувства се потисната. Искаше й се да поговорят, ала сега, когато беше тук, нямаше какво да му каже, нито той на нея.
— Струва ми се — започна най-сетне Тенар, докато подреждаше четирите чинии на дъбовия шкаф, — че е време да се връщам във фермата.
Магьосникът нищо не отвърна. Може и да е кимнал, но тя бе обърната с гръб.
Изведнъж се усети уморена, имаше желание да си легне, обаче Гед все още седеше близо до входа, а и не се беше стъмнило съвсем. Не можеше да се съблече пред него. Тъкмо се канеше да го помоли да излезе за малко, когато той се прокашля и колебливо заговори:
— Книгите. Книгите на Оджиън. Руните и двете Свещени книги. Ще ги вземеш ли със себе си?
— Аз ли?
— Ти бе последната му ученичка.
Тя приближи до огнището и седна отсреща на трикракото столче на Оджиън.