Разказваше за заклинанията за преобразяване, за трансформация, за магьосника Борджа, който се бе превъплътил в мечка.
— Долетя при мен от северозапад и кацна на китката ми. Аз го взех близо до огъня. Не умееше да говори. Можех да му помогна, защото го познавах, и така успях да го освободя от сокола и да го превърна отново в човек. Но у него си остана нещо птиче. В селото го наричаха Ястреба, понеже дивите ястреби се събираха в краката му при една негова дума. Кои сме ние? Какво е всъщност човекът? Преди да има име, преди да има познание и сила, ястребът вече е бил в сърцевината му, както и мъжът, магьосникът и другото — той е бил онова, което не можем да назовем. И такива сме всички ние.
Момичето, което седеше край огнището, наблюдаваше пламъците и слушаше, си представи ястреба; представи си човека; представи си как птиците откликват на всеки негов зов, на всяко негово слово. Щом само ги повика, те идват, удряйки криле, да докоснат ръката му с жестоките си нокти; представи си хищната птица ястреб у себе си.
ПЛЪХОВЕ
Един късен следобед в къщата на магьосника дойде Таунсенд, който беше донесъл вестите от Оджиън във фермата на Средната долина.
— Сега, когато господарят Оджиън е мъртъв, ще продавате ли козите?
— Може би — отвърна Тенар естествено. Тя наистина се чудеше как ще се изхранва, ако остане в Ри Алби. Оджиън, като всеки магьосник, получаваше помощи от хората, на които служеше със своето умение и сила — в неговия случай, на всички от Гонт. Стига само да поискаше и щеше щедро да събере всичко необходимо в замяна на собствената си отзивчивост. Обаче на Оджиън не му се налагаше да иска. По-скоро трябваше да подарява излишните храни, дрехи, сечива, добитък, всякакви принадлежности и сувенири, които му даваха или просто оставяха пред прага му.
— Какво ще правя с това? — объркан питаше той с пълни ръце. Наоколо пиукаха нахални пилета; стояха неколкометров гоблен и консерви мариновано цвекло.
Ето че Тенар бе напуснала Средната долина. При внезапното си тръгване тя дори не помисли колко дълго може да остане. Не взе със себе си седемте монети от слонова кост — цялото съкровище на Флинт. А и те едва ли щяха да й послужат в селото освен за покупка на земя или животни. Или пък да се спазари на пристанището с някой амбулантен търговец, който продава кожи и коприни от Лорбанъри на едри фермери и дребни богаташи в Гонт. От фермата на Флинт вземаха достатъчно, за да се снабдяват двете с Теру с храна и облекло. Ала шестте кози на Оджиън, бобът и лукът бяха по-скоро удоволствие, отколкото потребност. Тя още живееше от запасите на магьосника, получени като подарък. Селяните носеха по нещо и на нея в негова памет, леля Мос също проявяваше щедрост. Вчера й каза:
— Шарената ми квачка, миличка, започна да мъти. Като се излюпят пиленцата, ще ти донеса две-три. Оджиън не ги обичаше — били глупави, много шум вдигали, — но какъв ще е тоя дом без пиленца на прага?
И така си беше — кокошките на Мос се разхождаха напред-назад из къщи, спяха в нейното легло и още повече насищаха миризмата на тази толкова воняща, мрачна и задимена стаичка.
Тенар се обърна към мъжа с острото лице:
— Има едно хубавичко яре, едногодишно е. Добра дойна коза ще излезе от него.
— Интересуваше ме цялото стадо — рече Таунсенд. — Или поне пет-шест, а?
— Всичко са шест. Иди горе на пасището, ако искаш да им хвърлиш око.
— Добре — каза мъжът, обаче не се помръдна. И двете страни явно не трябваше да демонстрират прекалена готовност.
— Видя ли големия кораб? — попита той. Къщата на Оджиън гледаше на северозапад и от нея личаха само скалните носове на залива, само стръмните урви. Но от няколко места в селото можеха да се зърнат полегатият криволичещ път към Гонтийското пристанище, доковете, както и целият пристанищен район. Едно от редовните занимания на жителите в Ри Алби беше да наблюдават корабите. На пейката зад ковачницата винаги седяха по неколцина старци. Оттук гледката бе най-добрата и макар те никога през живота си да не бяха изминали тия петнадесетина мили по вития път, отделящи ги от пристанище Гонт, пристигането и отплаването на корабите им се струваше спектакъл, предназначен специално за тяхно развлечение, странен и непознат.
— Момчето в ковачницата казва, че бил от Хавнър. То ходи до долу да купува кюлчета и се върна късно снощи. Твърди, че големият кораб бил от Хавнърското пристанище.
Може би Таунсенд говореше само за да отклони вниманието на Тенар от цената на козите. И навярно имаше нещо вродено в убягващия му поглед. Ала Голямото Хавнърско пристанище малко търгуваше с Гонт — този беден и далечен остров, никому неизвестен освен с магьосниците, пиратите и козите си. А и, кой знае защо, нещичко в думите „големият кораб“ изпълни вдовицата с безпокойство.