— Там вече има някакъв човек — забеляза Ястреба.
— Това е Таунсенд. Дойде да се договаря за цената на козите. И него ще отпратя. Хайде!
Той тръгна подир нея и щом се прибраха, тя затвори вратата.
— Те няма да ти сторят нищо лошо, Гед. За какво им трябваш?
— О, не — поклати вяло глава жрецът и седна на масата.
— Знаят ли, че си тук?
— Нямам представа.
— От какво се боиш тогава? — попита Тенар не толкова с укор, колкото назидателно, от позицията на здравия разум.
Той скри за миг лице в своите длани. После, свел поглед, заразтрива челото и слепоочията си.
— Аз не съм онова… което бях… — Повече нищо не можа да каже.
— Добре, добре — промълви вдовицата. Тя се страхуваше да не го засегне, да не го накара да се почувства още по-унизен от някакъв намек на съжаление. Хвана я яд — и на него, и на другите заради него.
— Какво им влиза в работата къде си, кой си, какво предпочиташ да правиш? Така и ще си останат с любопитството.
Това бяха думи на Ларк. Как копнееше сега за присъствието на една обикновена, мъдра жена!
— Е, както и да е. Този кораб може да няма нищо общо с тебе. Може би просто преследва пиратите. Хубаво би било кралят да се заеме с тях… В шкафа намерих скрити няколко бутилки вино. Чудно откога ли ги пази Оджиън? По една чашка червено с хляб и сирене ще ни дойде добре. Малката обядва и с Хедър тръгнаха на лов за жаби. За вечеря сигурно ще имаме жабешки бутчета. Но засега ще трябва да се задоволим по-скромно. Интересно откъде ли се е взело виното? Кой ли го е донесъл на Оджиън? Колко ли е старо?
И тя продължаваше да бъбри по женски, дано му спести обясненията и неловкото мълчание, докато преодолее пристъпа на срам, та да хапне малко и да изпие чаша леко, старо алено винце.
— Аз съм този, който трябва да си иде, Тенар. Трябва да свикна да бъда това, което съм сега.
— Къде ще ходиш?
— Из горите.
— Ще се скиташ… като Оджиън?
Вдовицата го погледна. Спомни си как му се надсмиваше, когато обикаляха улиците на Атуан: „Често ли просят магьосниците?“ А той й отвърна: „Да, обаче се опитват да дадат нещо в замяна.“
Тя предпазливо произнесе:
— Дали ще можеш за известно време да се препитаваш със заклинания за търсене и намиране?
Напълни чашата му.
Гед тръсна глава. Отпи глътка вино и извърна очи:
— Не. Нищо не ми е останало. Съвсем нищо.
Тенар не успя да повярва. Искаше и се да протестира, да отрича, да го попита: „Как е възможно да говориш така — нима си забравил всичко, което си узнал от Оджиън, в Роук, по време на пътешествията си! Не може да си забравил думите, имената, действията на силата! Нали си се учил, сам си се сдобивал със своята мощ!“ Сдържа се да не каже всичко туй и само промърмори:
— Не разбирам… Как е възможно все пак…
— Вода в пясъка — припомни Гед и леко наклони чашата си, сякаш да я излее. После продължи: — Не проумявам обаче защо той ме донесе на крилете си. Жестока е добротата на младите… Но ето ме тук и все някак ще трябва да я карам, докато се върна…
Тенар не схващаше смисъла на думите му, ала усети нотка на оплакване или обвинение, която у него я шокира и ядоса.
— Тук те донесе Калесин — сопна му се тя. Вратата на стаята беше затворена и затова бе тъмно. Едничко западното прозорче пропускаше светлината на късния следобед. Не можеше да различи израза на лицето му. Но той вдигна чаша към нея и пи със загадъчна усмивка:
— Това вино трябва да е донесено от някой голям търговец или пират. Дори и в Хавнър не ми се е случвало да опитвам такова.
Гед въртеше тумбестата чаша в ръце и я разглеждаше.
— Ще си измисля някакво име и ще отида в Армаут, в източните гонтийски провинции, където съм роден. Там събират сено и винаги се нуждаят от работници по коситба и жътва.
Тенар не знаеше какво да отговори. При този разстроен и болнав вид подобна работа можеха да му дадат само от милосърдие или жестокост. А и да я получеше, нямаше да се справи с нея.
— Пътищата вече не са като някога — вметна тя. — В последно време навсякъде кръстосват крадци и шайки. Чуждоземна измет, както казва моят приятел Таунсенд. Съвсем не е безопасно да вървиш сам.
Докато се взираше в здрача да види как той възприема думите й, изведнъж и хрумна да се попита: как ли се чувства човек, който е нямал страх от никого и внезапно му се налага да се страхува?
— Оджиън се скиташе… — понечи да каже Гед, ала веднага затъкна устата си с ръка. Спомни си, че Оджиън Мълчаливия беше истински магьосник.
— В южните части на острова отглеждат добитък — рече Тенар. — Овце, кози, крави. Преди Големия танц ги извеждат по хълмовете и пасат там, докато дойдат дъждовете. Винаги има нужда от пастири.