— Мисълта ми е, че няма да ви кажа. Струва ми се, че ако Върховният жрец има желание да дойде, ще го стори сам. А ако не иска да го намерите, няма да го намерите. Сигурно е, че няма да го откриете пряко волята му.
Най-възрастният и най-високият мъж вметна:
— Ние изпълняваме волята на краля.
Първият добави с по-примирителен тон:
— Ние сме само вестоносци. Каквото има между краля и Върховния жрец на островите, то си е между тях. Нашата задача е да му предадем вестта и да получим неговия отговор.
— Ако мога, ще се погрижа той да получи известието ви.
— Ами отговорът? — попита най-възрастният. Тя нищо не отвърна и първият подзе отново:
— Ще отседнем при владетеля на Ри Алби, който, щом разбра за пристигането на нашия кораб, ни предложи гостоприемството си.
Тенар се почувства така, сякаш й готвеха някаква клопка или затягаха въже около врата й, макар да не знаеше откъде идва това усещане. Бяха й се отразили уязвимостта на Ястреба, чувството му за собствено безсилие. Когато бе объркана, тя се скриваше зад своята външност, зад привидното впечатление, че не е нищо друго освен обикновена съпруга и домакиня на средна възраст. Но дали туй беше само привидно? То бе в същото време и истина и тия неща бяха толкова трудно доловими, колкото преобразяванията и превъплъщенията на магьосниците. Вдовицата наведе глава и каза:
— Това би отговаряло повече на вашите благородни особи. Ние тук живеем просто, както живееше Оджиън.
— И пиете андрадийско вино — забеляза онзи, дето разпозна сорта на гроздето. Той бе светлоок, красив човек, с покоряваща усмивка.
Жената продължаваше да играе своята роля и стоеше със сведена глава, Ала щом се сбогуваха и излязоха, вече знаеше, че както и да се представя, те скоро ще разберат — тя е Тенар, която донесе пръстена — и ще са наясно, че познава Върховния жрец и може да ги заведе при него. Ако са решили да го открият.
Когато си заминаха, вдовицата си отдъхна. Хедър също си отдъхна и най-сетне затвори уста, останала отворена през цялото време.
— Няма да позволя — каза тя с тон на дълбоко задоволство и отиде да види къде са козите.
Теру излезе от укритието си зад вратата, където се беше барикадирала от непознатите с жезъла на Оджиън, елшовата тояга на Тенар и своята лескова пръчка. Тя се движеше свито и боязливо, както не бе правила, откакто дойдоха тук, без да вдига поглед, скрила изгореното си лице в рамото.
Жената приближи към нея и се наведе да я вземе на ръце:
— Теру, те няма да ти сторят зло. Не са лоши хора. Детето дори не я погледна. Остави се в прегръдката й напълно вдървено.
— Само кажи и аз няма повече да ги пусна вкъщи.
След малко момичето се раздвижи и попита с дрезгавия си плътен глас:
— Какво ще направят на Ястреба?
— Нищо — отвърна Тенар. — Нищо лошо. Дошли са да му окажат чест.
Но тя вече виждаше какво може да му причини техният опит да му окажат чест: отричане на загубата му, отричане правото му на скръб по тази загуба, насилие да играе ролята на такъв, какъвто повече не е.
Щом пусна детето, Теру влезе в килера и извади метлата, Внимателно почисти пода, където бяха стояли хавнърските мъже, измете вън пред вратата праха от обувките им.
Докато я наблюдаваше, Тенар взе решение. Отиде до рафта, дето се пазеха трите дебели книги на Оджиън, и се разрови из него. Намери няколко гъши пера и шише полузасъхнало мастило, обаче никаква хартия. Сви устни. Беше и неприятно да повреди нещо толкоз свещено, ала откъсна едно тънко листче от бялата страница в края на Книгата на руните. Седна до масата, натопи перото и започна да пише. Мастилото едва се цедеше, пък и думите й идваха трудно. Не бе писала от времето, когато седеше на същата тази маса преди четвърт век, а Оджиън надничаше през рамото й и я учеше на хардийските и на великите Руни на силата. Сътвори следното:
„иди оукска ферма в срена долина при клербрук
кажи гоха ме прашта да гледам градината и офците“
Трябваше й почти толкова време да го прочете, колкото и да го напише. Теру бе свършила с метенето и напрегнато я следеше.
Прибави още една дума: „до-вечера“.
— Къде е Хедър? — попита тя детето, като сгъваше листа веднъж, после втори път. — Искам да занесе това у леля Мос.
На нея самата й се щеше да иде да види Ястреба, но не смееше, за да не я зърнат и така да ги насочи към него.
— Аз ще отида — прошепна Теру. Тенар я стрелна с поглед:
— Ще трябва да вървиш сама, Теру. През цялото село.
Детето кимна.
— Дай го само на него!
То отново кимна.
Вдовицата напъха бележката в джоба му, прегърна го, целуна го и го изпрати. Сега Теру не крачеше свито и боязливо, а тичаше свободно. „Сякаш лети“ — помисли си Тенар, докато я гледаше как изчезва в тъмнината отвъд светлата сянка на вратата, политнала като птица, като дракон, като дете, разкрепостена.