— Е, ти ще научиш цената на доброто име — каза сухо леля Мос, — когато го загубиш. То не е всичко. Но нищо не може да го замести.
— Ти би ли се съгласила да се откажеш от знахарството само за да бъдеш почтена, Мос?
— Не зная — отвърна старицата замислено. — Не зная, както не зная как да стана почтена. Едното колчем ми е дадено, ала второто — не.
Тенар пристъпи към нея и взе ръцете й в своите. Не очаквала такъв жест, Мос се дръпна, обаче другата приближи и я целуна по бузата.
Леля Мос вдигна длан и смирено докосна косата на Тенар, както някога я бе милвал Оджиън. После се оттегли и смотолеви, че трябва да си тръгва. Вече на вратата се спря и предложи:
— Мога да остана, ако искаш, при тези чужденци, дето се навъртат наоколо.
— Не, върви — отговори Тенар. — Свикнала съм на чужденци.
Тая нощ вдовицата отново сънува вихъра от светлина, но сега това бе димна, червена, оранжево-червеникава и кехлибарена светлина, сякаш въздухът се бе възпламенил. Тя едновременно беше и не беше самата стихия. Носеше се по вятъра и бе самият вятър, вихрушката, силата, която се освобождаваше. И никакъв глас не я повика.
Сутринта я завари седнала на прага да реши косата си. Тенар не бе блондинка, както повечето каргадци. Имаше светла кожа, ала тъмна коса. И тя продължаваше да е тъмна, като само тук-там понякога се забелязваше по някой и друг бял косъм. Беше я измила с водата, стоплена за пране. Днес щеше да пере — след като Гед си бе заминал и репутацията й беше спасена. В момента се решеше и сушеше на слънце. Духаше горещ вятър. От връхчетата на косата й се разлитаха искри.
Теру дойде и седна до нея. Тенар се обърна и видя колко настойчиво, почти разтреперано я наблюдаваше детето.
— Какво има, птиченцето ми?
— Летят огънчета! — възкликна момичето със страх и вълнение. — По цялото небе!
— Това са искри от косата ми — с лека изненада каза Тенар.
Теру се усмихваше, а тя не си спомняше детето да се е усмихвало по-рано. То протегна и двете си ръце — и здравата, и обгорената, — за да докосне разлитащите се светлинки от свободно падащата коса на вдовицата.
— Летят огънчета! — повтори и се засмя. За първи път Тенар се запита как ли гледа Теру на нея и на света — и си даде сметка, че не знае: не знае как се вижда светът с едно изгорено око. И пак си припомни думите на Оджиън: „Те ще се страхуват от нея.“ Но тя самата не се боеше от детето. Продължи да движи гребена, та да се разсипят отново искри, и повторно се чу дрезгавият смях, изпълнен с удоволствие.
Изпра чаршафите, кърпите, бельото и роклята си, както и рокличките на Теру, и ги просна (след като провери дали козите са в ограденото пасище) да съхнат на поляната върху изпръхналата трева. Затисна ги с камъни, защото бе задухал силен вятър, в който се усещаше поривът на късно лято.
Теру растеше. Беше все така дребна и слабичка за своята възраст — вероятно около осем годинки. Ала през последните няколко месеца раните й заздравяваха, вече не я боляха и тя започна да се храни по-добре. Израстваше бързо в дрешките, които преносваше от най-малкото, петгодишно момиче на Ларк.
Тенар реши да намине към селото и да вземе от тъкача Фан един-два ката плат срещу отпадъците, дето му пращаше за прасетата. Смяташе да ушие нещо на Теру. А искаше и да погостува на Фан. Смъртта на Оджиън и боледуването на Гед не й бяха позволили да се види с познатите си селяни. Както винаги, грижите я бяха откъснали от обичайните й и познати неща, от света, където си бе избрала да живее — не свят на крале и кралици, на велики сили и господства, на висши изкуства, пътешествия и приключения. Така си мислеше тя, докато отиваше да провери дали Теру е при Хедър. Сетне се отправи към селото. Предпочела беше света на обикновените хора, заети с обикновени неща. Те се женеха, отглеждаха деца, стопанисваха земята, шиеха, перяха. Размишляваше за всичко това с някаква мъст, насочена към Гед, който сега навярно вървеше към Средната долина. Представи си го насред път, близо до долчинката, където бяха спали двете с Теру. Представи си този слаб, белокос мъж, тръгнал сам и мълчалив, с половин хляб от знахарката в джоба си и дълбока мъка в сърцето.
„Време е да разбереш — говореше му тя наум, — време е да разбереш, че в Роук не всичко си познал.“ Докато се обръщаше мислено към жреца, споходи я друга представа: как до Ястреба се приближава един от мъжете, дето ги бяха причакали с Теру на онзи път. „Внимавай, Гед“ — изпусна се неволно вдовицата, понеже се страхуваше за него. Та той нямаше дори тояга! Това не беше едрият мъж с мустаците, а по-младият с кожената шапка, който настойчиво се бе вглеждал в Теру.