— Не — отвърна Тенар. — Никога не съм разбирала хора като вас.
И вдовицата пое надолу по пътя.
По целия гръбнак я полази тръпка и косата й настръхна. Тя рязко се извърна и видя магьосника, вдигнал жезъла си към нея, а наоколо му се бяха скупчили тъмни светкавици. Тъкмо бе отворил уста да я прокълне. В този миг й дойде наум: „Бях си въобразила, че щом Гед е загубил силата си, едва ли не всички са я загубили, но не било така“. А един вежлив глас каза:
— Виж ти, какво става тук?
Откъм черешовата градина, която се намираше встрани от пътя, излязоха двама от хавнърските мъже. Те поглеждаха ту към Аспен, ту към Тенар с израз на подчертана вежливост, сякаш се извиняваха, дето трябва да прекъснат магьосника в момент, когато хвърля проклятие над една възрастна вдовица, ала просто няма как.
— Госпожо Гоха — насочи се към нея мъжът със златистата шевица на ризата и и се поклони.
Другият, светлоокият, също я поздрави усмихнат и произнесе:
— Сигурни сме, че госпожа Гоха носи открито и без страх пред самия крал своето истинско име. Но тъй като живее в Гонт, може би предпочита да се обръщаме към нея с гонтийското й име. Знаейки нейните дела обаче, аз моля за разрешение да й отдадем заслужена почит. Защото тя е държала пръстена, който не е слагала никоя друга жена след Елфаран.
Той падна на коляно пред нея, сякаш това бе най-естественото нещо на света, улови я за дясната ръка и много леко и бързо притисна чело към китката й.
— О, благодаря ви — възкликна Тенар развълнувана и стоплена, — какви ли не сили се крият в този свят!
Магьосникът стоеше неподвижен и гледаше втренчено. Беше се спрял, преди да изрече проклятието, и бе отдръпнал жезъла си, но около самия жезъл и около очите му все още се виждаше насъбран мрак.
Не стана ясно дали е знаел отпреди или в момента научаваше, че тя е Тенар, дето е донесла пръстена. Все едно. Едва ли можеше да я мрази повече от туй. Вината й идваше оттам, че е жена. А то бе по-лошо и непоправимо в неговите очи от всичко друго. Никое наказание не би могло да е достатъчно за нея. Той беше видял стореното на Теру, бе го одобрил.
— Господине — обърна се тя към по-възрастния, — всичко освен честността и откритостта би било неуважение към краля, когото вие понастоящем представлявате. Аз бих искала да зачета краля и неговите пратеници. Ала честта ми повелява да мълча, докато моят приятел ме освободи от думата, която съм дала пред него. Аз… аз съм сигурна, уважаеми господа, че той скоро ще ви извести за себе си. Само му дайте малко време, умолявам ви.
— Разбира се — казаха в един глас и двамата. — Може да разполага с колкото време му е необходимо. А вашето доверие, скъпа госпожо, е висока чест за нас.
Най-сетне тя се заспуска надолу по пътя за Ри Алби, потресена от шока и обрата на нещата: от неприкритата, откровена омраза на магьосника и своето собствено яростно презрение, от ужаса, когато внезапно проумя неговата воля и сила да й причини зло, и неочакваната закрила, която намери в лицето на кралските пратеници — тия хора, пристигнали на кораб с бели платна от самия символ на закрилата, от крепостта на меча и трона, от центъра на реда и правото. Сърцето й се изпълни с благодарност. Значи наистина се бе възкачил крал на този трон и най-хубавият скъпоценен камък в короната му беше Руната на мира.
Бе й харесало умното и добро лице на по-младия — и как той коленичи пред нея като пред кралица, и едва забележимото потрепване на усмивката му. Тя се обърна и погледна назад. Двамата пратеници се изкачваха нагоре по пътя към имението заедно с магьосника Аспен. Виждаше се, че си говорят с него най-дружески, сякаш нищо не се беше случило.
Туй леко охлади надеждата и доверието й. Вярно бе, че са придворни, че не им прилича да се карат, да съдят или изразяват неодобрение. Вярно бе, че той е магьосник, магьосникът на техния домакин. И въпреки това все й се струваше, че е нередно да се разхождат и да разговарят с такава охота.
Хората от Хавнър постояха някой и друг ден в Ри Алби, вероятно с надеждата, че Върховният жрец ще промени намерението си и ще им се яви, но нито го търсиха, нито насилваха Тенар да им каже къде е. Когато най-после отпътуваха, вдовицата си каза, че трябва да вземе решение какво да прави. Тука вече нищо не я задържаше, а сериозни причини я караха да тръгне — Аспен и Хенди нямаше да оставят на мира нито нея, нито Теру.