— Да побързаме — твърдо рече вдовицата и те се отправиха към къщата на Оджиън.
Тенар цялата започна да се тресе и й ставаше все по-лошо, докато вървяха. Опита се да го скрие от детето, което изглеждаше обезпокоено, но не и уплашено. Не беше проумяло какво се е случило.
Щом пристигнаха вкъщи, Тенар разбра, че някой е влизал, докато те са били в селото. Миришеше на пърлено месо и коса. Покривката на леглото им бе смачкана.
Докато се чудеше що да стори, усети, че й е направена магия. Бяха я оставили да я причака. Не преставаше да я тресе и мозъкът й беше объркан, муден, неспособен за никакво решение. Не можеше да мисли. Споменала бе думата, истинското име на камъка и той бе запратен срещу нея… в лицето й… в лицето на злото, в лицето на ужаса… Осмелила се беше да говори… Не трябваше да говори…
Каза си на родния език: „Не умея да мисля на хардийски. Не бива.“
Можеше да разсъждава на каргадски. Не бързо. Така, сякаш се налагаше да помоли някогашното момиче Арха да излезе от мрака и да решава вместо нея. Да й помогне. Както й помогна снощи, отклонявайки клетвата на магьосника обратно към него. Арха не знаеше много от онова, което знаеха Тенар и Гоха, обаче бе научена да кълне, да живее в мрака и да мълчи.
Трудно се постигаше това: да мълчиш. Искаше й се да вика. Искаше й се да говори — да отиде при Мос и да й разкаже какво се е случило, защо трябва да си върви. Поне да се сбогува. Опита се да поръча на Хедър:
— Тези кози са вече твои, Хедър — и успя някак си да го произнесе на хардийски, тъй че другата да разбере, ала тя не можа.
Гледаше безсмислено и се смееше:
— О, туй са козите на господаря Оджиън!
— Добре тогава… — Тенар понечи да каже: „Продължавай да се грижиш за тях вместо него“, но я връхлетя някакъв ужасен пристъп и тя чу собствения си глас да изпищява:
— Ти, тъпо, безумно, ненормално създание!
Хедър се втрещи и престана да се смее. Тенар прикри уста с ръката си. Хвана козарката и я заведе да видят сирената, които се приготвяха в мандрата, сочеше ту към тях, ту към Хедър, докато накрая тя кимна неопределено и отново се разсмя на странното й държане.
Вдовицата помаха на Теру — ела! — и влезе в къщата, където тежката миризма беше още по-силна и приятелката й цяла се разтрепери.
Тенар взе вързопите им и пътните обувки. Сложи в багажа другата си рокля и долното бельо, двете стари роклички на Теру и недоушитата нова дрешка, както и останалото парче плат. Постави също и вретената, които бе издялала за себе си и за момичето, малко храна и една глинена стомничка с вода за из път. Във вързопа на Теру отидоха най-хубавите й кошници, кокаленият човек и кокаленото животно в тяхната сламена торбичка, някои пера, килимчето, което Мос й беше дала, и плик с ядки и стафиди.
Искаше й се да каже: „Иди полей прасковата“, но не смееше. Изведе детето вън и му показа какво да направи. Теру поля дребното стръкче внимателно.
Тенар помете и подреди къщата, работейки бързо и мълчаливо. Постави една кана на полицата и зърна там трите големи книги на Оджиън.
Видя ги с очите на Арха и те нищо не й говореха — три кожени подвързии, пълни с хартия.
Ала Тенар ги гледаше упорито и си гризеше ноктите, смръщена от напрежението да реши как да ги пренесе. Не можеше да ги носи. А трябваше. Те в никой случай не можеха да останат тук, в осквернената къща, къщата, където се бе вселила омразата. Книгите бяха негови. На Оджиън. На Гед. На нея. Познанието. „Научи я на всичко!“ Тя изпразни торбата с вълната и преждата и постави вътре томовете един върху друг, след което завърза отвора с кожена връв, за която да се държи.
— Трябва вече да тръгваме, Теру.
Каза го на каргадски, но името на детето беше същото — от каргадските думи пламък, пламтене. Момичето тръгна, без да задава въпроси, понесло малкото си съкровище във вързопа на гръб.
Взеха си пътните тояги — лесковото стъбло и елшовия клон. Оставиха жезъла на Оджиън в тъмния ъгъл до вратата. Оставиха вратата на къщата широко отворена за морския вятър.
Някакъв инстинкт я караше да върви далеч от полята и от планинския път, по който бе дошла. Спусна се право надолу по пасищата из стръмните баири, хванала Теру за ръка, и излезе на каруцарския коловоз, който извиваше чак до Гонтийското пристанище. Знаеше, че срещне ли Аспен, е загубена; предполагаше, че той може да я причака наблизо. Надяваше се, не на този път.
След като измина около миля по стръмното, вече можеше да разсъждава. Първо си помисли, че е избрала вярната посока. Хардийските, а подир малко и истинските думи се връщаха в съзнанието й, тъй че тя спря, вдигна един камък, прехвърли го в шепи и си каза наум: „Толк.“ Пъхна камъка в джоба си. Загледа се в просторното небе и в облаците и си рече: „Калесин.“ Умът й се избистри, стана чист като въздуха.