Високи мачти се олюляваха върху фона на огненожълтото небе. Със сгънати платна онзи кораб почиваше край каменния кей, до една многовеслова галера.
Тенар погледна назад. Мъжът ги следваше отблизо. Никак не бързаше. Явно бе, че няма спешна работа.
Тя слезе към кея, но скоро Теру се спъна и не можеше да продължи, дори дъх едва си поемаше. Тенар я взе на ръце и детето се сгуши в нея, скрило лице в рамото й. С тоя товар вдовицата едва се движеше. Краката й трепереха. Направи една крачка, две, три. Стигна до малкия дървен мост, който свързваше кея с бялата палуба на кораба. Хвана се за парапета му.
Един от моряците на палубата — плешив, жилав човек — я изгледа:
— Какво има, госпожо?
— От… от Хавнър ли е този кораб?
— От кралския град, разбира се.
— Пуснете ме горе.
— Но аз нямам право на това — каза с усмивка морякът, ала премести поглед и зърна мъжа, който приближи и застана зад Тенар.
— Няма защо да бягате — рече й Хенди. — Няма да ви сторя нищо лошо. Не ви мисля злото. Нима не разбирате — аз бях този, дето й се притече на помощ? Наистина съжалявам за станалото. Искам само да ви помогна.
Той протегна ръка, сякаш нещо неудържимо го караше да погали момичето. Тенар не можа да помръдне. Обещала беше на Теру, че Хенди никога повече няма да я пипне. Видя как дланта му докосна голата ръка на детето, която се отдръпна.
— Какво искате от нея? — обади се нов глас. Друг моряк бе заел мястото на плешивия. Това бе млад човек и на Тенар и се стори, че е нейният син.
Хенди не се забави с отговора:
— Тя ми взе… открадна ми детето — моята племенничка. Омагьоса я и тя избяга с нея, както сами забелязвате…
Тенар стоеше като онемяла. Думите отново бяха я напуснали, бяха й отнети. Младият моряк не беше нейният син. Лицето му бе слабо и сериозно, погледът ясен. Като гледаше към него, вдовицата успя да намери нужните слова:
— Пуснете ме на кораба, моля ви!
Младият мъж й подаде ръка. Тя я пое и той я преведе по моста към палубата.
— Почакай тук — каза той на Хенди, а на нея: — Елате с мене.
Но краката й отказаха да я държат. Свлече се върху дъските на кораба от Хавнър и изпусна тежкия вързоп, ала продължаваше здраво да прегръща Теру:
— Не позволявайте да я вземе, о, не им я давайте повече, никога повече, никога повече!
ДЕЛФИНЪТ
Тя няма да остави детето, няма да им го даде. Всички на кораба бяха мъже. Много време мина, преди да започне да схваща какво й говорят, какво се е случило, какво става. Когато разбра кой е младият моряк, онзи, когото сметна за свой син, стори й се, че отдавна го е знаела, но не се е осмелявала да го допусне. Не беше в състояние да мисли каквото и да било.
Той се бе върнал от дока на кораба и в момента разговаряше близо до мостика с някакъв белокос човек, както изглежда, капитана. Хвърли поглед към Тенар, останала свита с Теру в един ъгъл на палубата между мачтата и огромна макара за вадене на вода. Дългият изморителен ден беше надделял над страха на Теру — тя спеше дълбоко, сгушена до вдовицата, сложила малкото си вързопче за възглавница и завита с връхната си дреха.
Тенар бавно се надигна и младият мъж веднага дойде при нея. Тя пооправи полата си и се опита да приглади коса назад.
— Аз съм Тенар от Атуан — каза. Той стоеше безмълвен. Жената продължи: — Вие сте кралят, струва ми се.
Човекът бе много млад, по-млад от сина й Спарк. Едва ли имаше и двайсет години. Видът му обаче съвсем не беше младежки. Нещо в погледа му я накара да си помисли: „Минал е през огъня.“
— Името ми е Лебанен от Енлад, милейди — произнесе той и се канеше да й се поклони, дори да коленичи пред нея. Но тя хвана ръцете му и двамата останаха изправени един срещу друг.
— Не пред мен — настоя Тенар. — Нито аз пред вас!
Кралят се засмя с почуда и задържа дланите й в своите, като я гледаше открито:
— Как узнахте, че ви търся? При мене ли идвахте, когато онзи човек…
— Не, не. Бягах… бягах от него… от едни престъпници. Опитвах се да си отида у дома, туй е всичко.
— В Атуан ли?
— О, не! В моята ферма. Тук, в Гонт, в Средната долина.
Тя също се разсмя. През сълзи. Вече можеше да си позволи сълзите и се разплака. Пусна ръцете на Лебанен, за да избърше очите си.
— Къде е това, Средната долина? — попита той.
— На югоизток, покрай носовете. Пристанището е Валмаут.
— Ще ви закараме дотам — зарадва се кралят, че може да й предложи услугите си.
Тенар се усмихна, пак избърса очи и кимна в знак, че приема.
— Чаша вино, нещо за ядене, малко отдих — каза той. — И легло за детето ти.
Капитанът, който внимателно слушаше, даде своите разпореждания. Плешивият моряк, когото тя си спомняше сякаш отпреди много време, пристъпи напред. Явно се канеше да вземе Теру на ръце. Тенар застана между него и детето. Не можеше да му позволи да докосне малката.